Хънтър престана да се интересува от тази станция и от обитателите й. Отрядът преодоля останалата част от залата с бърза крачка: Ахмед и Омир едва успяваха да следват бригадира.
На стареца му се искаше да се обърне, да закрещи, да стреля — да подплаши тази нагла сган, да прогони тежките си мисли. Но вместо това той ситнеше подир Хънтър, навел глава и съсредоточен да не настъпи нечии гниещи останки. Ахмед също се умърлуши и потъна в мислите си. Вече никой не си и помисляше да се оглежда наоколо.
Петното светлина от фенера на Хънтър неспирно летеше насам-натам, сякаш следваше невидим акробат под купола на този зловещ цирк, но и бригадирът вече не обръщаше внимание на това, което попадаше в лъча.
А там за частица от секундата се мярнаха и моментално изчезнаха в мрака, незабелязани от никого, прясно оглозгани кости и явно човешки череп, по който все още имаше месо. Наблизо бяха захвърлени като безполезна черупка стоманена войнишка каска и бронежилетка.
Изтърканият зелен шлем бе маркиран с бял шаблонен надпис: „Севастополска“.
Глава четвърта
Преплитания
— Татко… Татко, аз съм — Саша!
Тя внимателно разхлаби брезентовото ремъче, стегнато върху страшно подутата брадичка, и свали каската на баща си. Зарови пръсти в изпотените му коси, подхвана гумата, смъкна и хвърли настрани противогаза, подобен на спаружен сив скалп. Гърдите му се повдигаха тежко, пръстите стържеха по гранита, безцветните му очи се бяха вторачили в нея, без да мигат. Той не отговаряше.
Саша подложи под главата му раницата и се хвърли към вратата. Облегна хилавото си рамо на огромното й крило, пое си дълбоко дъх и изскърца със зъби. Многотонният железен блок неохотно поддаде, плъзна се и с въздишка застана на мястото си. Саша дрънна резето и се свлече на пода. Само за минута, за една минута — да успокои дишането си, и веднага ще се върне при него.
Всеки нов поход струваше на баща й все по-скъпо и оскъдната плячка, с която се връщаше, не можеше да компенсира изразходваните сили. Заради тези излизания той харчеше не дни, а седмици и месеци от остатъка от живота си. Принудително прахосничество: ако останеха без нищо за продажба, нямаше да има какво да направят, освен да изядат питомния си плъх, единствения на тази опасна станция, а после да се застрелят.
На Саша й се искаше да отмени баща си. Толкова пъти го беше молила за респиратора, за да се качи сама на повърхността, но той оставаше непреклонен. Сигурно знаеше, че ползата от прокъсания противогаз с отдавна затлачен филтър е не по-голяма, отколкото от всеки друг талисман. Но никога не си го признаваше. Лъжеше, че умее да чисти филтри, лъжеше, че се чувства добре дори след многочасова „разходка“, лъжеше, че просто иска да бъде сам, когато се боеше, че тя ще види как той повръща кръв.
Не беше по силите на Саша да промени нещо. Нея и баща й ги бяха натикали тук, в този ъгъл, и не ги бяха убили по-скоро заради подигравателно любопитство, отколкото от жал. Мислеха, че няма да издържат и седмица, но волята и твърдостта на баща й се оказаха достатъчни да изкарат години. Мразеха ги и ги презираха, но редовно ги хранеха — не безплатно, разбира се.
В почивките между походите, в онези редки минути, когато двамата седяха около мижавия димящ огън, баща й обичаше да разказва за доброто старо време. Защото вече от няколко години беше осъзнал, че е безсмислено да се самозалъгва — той нямаше бъдеще. Затова пък миналото никой не можеше да му го отнеме.
„По-рано очите ми бяха със същия цвят като твоите — разказваше баща й. — Цветът на небето…“
И на Саша й се струваше, че помни тези дни — дни, в които той все още нямаше на шията си огромен тумор, когато очите му още не бяха изгубили цвета си и бяха толкова ярки, колкото и нейните сега.
Когато баща й казваше „цветът на небето“, той, разбира се, имаше предвид лазурното небе, все още живо в паметта му, а не този пурпурен облачен небосвод, под който се озоваваше, когато нощем се качеше на повърхността. Не беше виждал дневната светлина поне от двайсет години. Саша не я бе виждала никога. Само в сънищата, но нима можеше да знае дали си я представя правилно? Прилича ли на нашия свят светът, който виждат в сънищата си слепите по рождение хора? И дали те виждат поне в съня си?
Когато малките деца зажумят, си мислят, че светът потъва в мрак. Мислят си, че всички около тях са също толкова слепи, както и те. „В тунелите човек е безпомощен и наивен като тези деца“, мислеше си Омир. Той можеше колкото си ще да се смята за повелител на светлината и мрака, щракайки с фенерчето си, но дори най-непроницаемата тъмнина наоколо можеше да се окаже пълна с наблюдаващи очи. И сега, след срещата с лешоядите, тази мисъл не го напускаше. Трябваше да се отвлече от нея.