„Колко е странно, че Хънтър не знаеше какво да очаква на «Нахимовски»“, помисли си Омир. Когато бригадирът се появи за пръв път на „Севастополска“ преди два месеца, никой от патрулните не успя да обясни как човек с такова могъщо телосложение е могъл да преодолее незабелязан всички постове, разположени по северните тунели. Добре че командирът на периметъра така и не поиска обяснения от дежурните.
Но ако Хънтър не беше попаднал на „Севастополска“ през „Нахимовски проспект“, тогава откъде бе дошъл? Останалите пътища към голямото метро отдавна бяха отрязани. Изоставената Каховска линия, в чиито тунели по разбираеми причини вече дълги години никой не беше виждал жива твар, се изключваше. „Чертановска“? Смешно е да се предположи, че дори толкова умел, безпощаден боец би сполучил да се промъкне сам през прокълнатата станция, а и нямаше как да попадне там, без преди това да се мерне в „Севастополска“.
След като изключи юг и запад, на Омир не му остана да допусне нещо друго, освен че тайнственият посетител е дошъл в станцията им отгоре. Разбира се, всички известни входове и изходи към повърхността бяха грижливо запречени и се наблюдаваха, но… Той би могъл например да отвори някоя вентилационна шахта. Севастополци не очакваха, че сред изпепелените руини на панелните многоетажни блокове все още може да се намери някой достатъчно разумен, за да изключи алармената им система.
Безкрайната шахматна дъска на микрорайоните, прорязана от отломките на падналите върху града бойни глави, много отдавна беше опустяла, изоставена от последните играчи преди десетилетия. Онези уродливи, плашещи фигури, които сега пълзяха върху нея, разиграваха нова партия, вече по свои правила. Човекът не можеше дори да мечтае за реванш.
Кратките излизания в търсене на нещо що-годе ценно, което още не е изгнило за повече от двайсет години, тези трескави и плахи опити за мародерства в собствените домове бяха единственото, за което хората имаха сили. Оковани в ризниците за радиационна защита, сталкерите се качваха на повърхността, за да претършуват за стотен път скелетите на най-близките панелки от времето на Хрушчов, но никой не се решаваше да влезе в решителна битка с настоящите им обитатели. Можеха единствено да им се озъбят, да излаят един автоматен откос и да изчакат в оцапаните от плъховете апартаменти опасността да премине — а сетне да хукнат стремглаво към спасителния вход обратно в подземията.
Старите карти на столицата отдавна бяха изгубили всякаква връзка с действителността. Там, където по-рано са се простирали многокилометрови булеварди, сега можеха да зеят пропасти или да се чернеят непроходими храсталаци. Жилищните квартали можеха да са се сменили с тресавища или с обгорени голи полета. Най-отчаяните сталкери се осмеляваха да изследват повърхността в радиус един километър от родните дупки, останалите се задоволяваха със значително по-малко.
Намиращите се след „Нахимовски проспект“ станции „Нагорна“, „Нагатинска“ и „Тулска“ нямаха свои изходи, а и хората, живеещи на две от тях, бяха твърде плахи, за да се осмелят да се качат горе. За Омир беше абсолютна загадка откъде сред тази пустош би могъл да се вземе жив човек. И все пак му се искаше да вярва, че Хънтър е дошъл на станцията им именно от повърхността.
Защото имаше само още един, последен вариант за това откъде можеше да се е появил бригадирът. Този вариант се мярна в мислите на стария безбожник против волята му, докато се опитваше да успокои дишането си и да настигне стремително летящия напред, сякаш изобщо без да докосва земята, тъмен силует.
Отдолу?
— Имам лошо предчувствие — обади се Ахмед с тих глас, така че Омир да успее да го чуе, а леко откъсналият се от тях бригадир — не. — Не тръгнахме когато трябваше. Вярвай ми, толкова пъти съм бил тук с керваните. Днес не е хубаво на „Нагорна“…
Дребните разбойнически шайки, отдъхващи от грабежите на тъмните спирки по-надалеч от Околовръстната линия, отдавна вече не се осмеляваха да се приближават до севастополските кервани. При звука на синхронното тракане на подкованите ботуши, известяващо за приближаването на тежката пехота, те можеха да си мечтаят само за едно — да се махнат от пътя колкото се може по-скоро.