Не, не заради тях и не заради четириръките лешояди от „Нахимовски проспект“ тези кервани винаги бяха толкова добре охранявани. Желязното обучение и безстрашието, способността за броени секунди да се свият в железен юмрук и да унищожат всяка осезаема заплаха с ураганен огън — всичко това бе направило севастополските конвои еднолични господари на тунелите от собствените блокпостове до самата „Серпуховска“… Само да не беше „Нагорна“.
„Нахимовски“ с неговите страхове беше останал зад гърбовете им, но нито Омир, нито Ахмед дори за миг не почувстваха облекчение. Станцията „Нагорна“, непретенциозна и невзрачна, се беше превърнала в последна спирка за мнозина пътници, отнесли се към нея без нужното внимание. Клетниците, озовали се случайно на съседната „Нагатинска“, се тълпяха по-надалеч от лакомото гърло на тунела, водещ на юг, към „Нагорна“. Сякаш това би могло да ги предпази… Сякаш онова, което излизаше да вършее от южния тунел, би го домързяло да се разходи малко повече, за да си избере плячка по свой вкус.
При преминаването през „Нагорна“ се налагаше да се разчита само на късмета, защото тази станция не признаваше никакви закономерности. Понякога безмълвно позволяваше пътниците да минат покрай нея, като само ги подплашваше с кървави отпечатъци върху стените и набраздените железни колони — като че ли някой се е опитвал да се изкатери по-нависоко по тях, с надеждата да се спаси. Броени минути след това поредната група пътешественици можеше да получи такъв прием, че загубата на половината приятели да изглежда като победа за онези, които са оцелели.
Тя не можеше да се засити. Нямаше любимци. Не се поддаваше на изучаване. „Нагорна“ изглеждаше на жителите на всички околни станции като въплъщение на произвола на съдбата. И тя беше главното изпитание за онези, които решат да се отправят от Околовръстната линия към „Севастополска“ — и наобратно.
— Едва ли „Нагорна“ е могла да направи това сама… — Ахмед, който подобно на много други севастополци беше суеверен, предпочиташе да говори за тази станция като за живо същество.
Нямаше нужда Омир да пита или да уточнява — самият той в момента също се питаше дали „Нагорна“ може да е погълнала изчезналите кервани и всички разузнавачи, пратени да ги търсят.
— Всичко е възможно, но чак пък толкова народ да изчезне едновременно… — съгласи се той. — Щеше да й приседне…
— Защо говориш така? — цъкна злобно към него Ахмед и вдигна ръка — или в развълнуван жест, или пък готвейки се да нанесе шамара, който старецът явно си беше изпросил. — Ти със сигурност няма да й приседнеш!
Омир премълча, сдържайки огорчението си. Не вярваше, че „Нагорна“ може да ги чуе и да се озлоби. Не и от такова разстояние… Предразсъдъци, всичко е предразсъдъци! Невъзможно е да отдадеш почит на всички подземни идоли — все някого ще настъпиш по мазола. Омир отдавна бе престанал да взема тези неща насериозно, но Ахмед си имаше свои съображения.
Той бръкна в джоба на куртката си, подхвана броеницата, направена от пистолетни патрони с тъпи върхове, и започна да движи устни, молейки на своя си език „Нагорна“ да опрости греховете на Омир. Но, изглежда, или станцията не го разбираше, или беше късно за извинения.
Хънтър, доловил нещо със свръхестествения си усет, махна с облечената си в ръкавица длан, карайки ги да спрат, и плавно приклекна.
— Там има мъгла — отрони той, поемайки въздух с ноздрите си. — Какво е това?
Омир се спогледа с Ахмед. И двамата разбираха какво означава това: ловът е започнал и за тях ще бъде необикновен късмет, ако достигнат живи до северните граници на „Нагорна“.
— Как да ти кажа… — отвърна неохотно Ахмед. — Така тя диша…
— Коя? — поинтересува се сухо бригадирът и смъкна раницата от гърба си, явно за да избере подходящ калибър от арсенала си.
— Станция „Нагорна“ — премина в шепот събеседникът му.
— Ще видим — направи презрителна гримаса Хънтър.
Не, на Омир само му се стори, че обезобразеното лице на бригадира оживя — всъщност то си оставаше неподвижно както винаги; просто светлината бе паднала под странен ъгъл.
След стотина метра останалите също видяха мъглата — пълзяща срещу тях по земята тежка бяла димна завеса, която отначало пробва вкуса на ботушите им, после обви коленете им, заля тунела до кръста им… Те сякаш бавно навлизаха в призрачно море, студено и недружелюбно, и с всяка крачка затъваха все по-надълбоко по измамно полегатото дъно, докато главите им не се скриха в мътните му води.