— Тревога!
С невероятна за годините си пъргавина командирът на периметъра рипна от място и се стрелна вън от стаята. Някъде в далечината се чу единичен изстрел, последван от автоматни откоси — един, втори, трети, по платформата затропаха подковани войнишки ботуши и някъде отдалеч проехтя силният бас на полковника, раздаващ заповеди.
Истомин също понечи да посегне към висящия до шкафа лъщящ милиционерски автомат, но после се хвана за кръста, изохка, махна с ръка, върна се на масата и продължи да пие чай. Срещу него изстиваше, изпускайки тънка пара, изоставената от полковника чаша и лежеше забравената му в бързината синя барета. Началникът на станцията се нацупи към шапката и полугласно заспори с тръгналия си командир, връщайки се към предишните теми с нови аргументи, за които не се беше сетил одеве.
На „Севастополска“ се разказваха немалко мрачни шеги защо съседната „Чертановска“ носи това име1. Въпреки че турбините бяха разпръснати много навътре в тунелите между двете станции, на никого и през ум не му минаваше за по-удобно да заеме и пригоди за живот пустеещата „Чертановска“, както бяха направили със съседната „Каховска“. Инженерните групи, промъкващи се към нея под охрана, за да монтират и проверяват далечните генератори, не се осмеляваха да се приближат на по-малко от сто метра от перона й. Когато тръгваха на поход към нея, почти всички, освен най-отявлените безбожници, тайничко се кръстеха, а някои дори се прощаваха със семействата си.
Станцията не беше добро място и това се усещаше от всеки, приближил се до нея дори и на половин километър. Тежковъоръжените ударни отряди, които севастополци по-рано изпращаха поради незнание на „Чертановска“ с надеждата да разширят територията си, се завръщаха изтощени и съсипани, но в повечето случаи изобщо не се връщаха. Опитните бойци бяха изплашени до смърт, по брадите им се стичаше слюнка, не можеха да спрат да се тресат дори когато седяха толкова близо до огъня, че дрехите им започваха да тлеят. Спомняха си с усилие какво са преживели — и спомените им никога не си приличаха.
Смяташе се, че някъде зад „Чертановска“ страничните разклонения от основните тунели се спускат надолу и се вплитат в грандиозен лабиринт от естествени пещери, според слуховете пълни с всякакви гадини. Това място в станцията условно го наричаха „Портала“ — условно, защото никой от живите обитатели на „Севастополска“ не го беше виждал. Наистина имаше един случай, още в началото на заселването на линията, когато Портала бил открит от голяма разузнаваческа група, успяла да премине през „Чертановска“. Групата носела със себе си предавател — нещо като кабелен телефон. По него свързочникът съобщил на „Севастополска“, че разузнавачите се намират на входа на почти вертикално спускащ се тесен коридор. Повече нищо не успял да предаде, но още няколко минути, докато кабелът не бил скъсан, събралото се около предавателното устройство командване на „Севастополска“ слушало как един след друг заглъхвали сърцераздирателните, изпълнени с ужас и нечовешка болка вопли на бойците от разузнавателната група. Никой от тях дори не се опитал да стреля, сякаш на всеки от умиращите му било ясно, че обикновените оръжия няма да могат да ги защитят. Последен млъкнал командирът на групата — наемник главорез от „Китай-город“, който събирал колекция от кутретата на своите врагове. Вероятно се е намирал на известно разстояние от изпуснатата от свързочника слушалка, затова не било лесно да разберат какво казва; но като се вслушал в предсмъртните му хлипания, началникът на станцията разпознал думите на молитва — от онези простичките, наивните, на които родителите учат малките си деца.
След този случай бяха изоставени всички опити да стигнат до „Чертановска“. Даже се появи идея да напуснат „Севастополска“ и да се изтеглят в Ханза. Изглежда, проклетата станция се оказа граничният стълб, който определя края на човешките владения в метрото. Проникващите отвън създания редовно досаждаха на обитателите на „Севастополска“, но те поне можеха да бъдат убити и при вещо организирана отбрана нападенията им бяха отблъсквани лесно и почти безкръвно — стига да имаше достатъчно боеприпаси.
От време на време до блокпостовете се приближаваха такива чудовища, които можеха да бъдат спрени само от куршуми дум-дум и капани с високоволтови заряди. Но по-често патрулите си имаха работа с не чак толкова страховити, макар и доста опасни твари. Тук ги наричаха по домашному, по гоголевски — упири.