— Както решиш, Хънтър… С теб така или иначе не може да се спори.
Глава втора
Завръщането
Свилият се на входа старец настръхна: не беше чувал по-рано това име на „Севастополска“. Дори не име, а прякор, както и при него самия — разбира се, той не беше никакъв Омир, а най-обикновен Николай Иванович, наречен на името на гръцкия митотворец едва тук, на станцията, заради своята неудържима любов към всякакви истории и слухове.
… „Новият ви бригадир“ — каза полковникът на патрулните, които оглеждаха с навъсено любопитство широкоплещестия новак с кевлар2 и тежък шлем. А той, пренебрегвайки етикета, равнодушно се извърна от тях — комай тунелът и укрепленията го интересуваха значително повече, отколкото поверените му хора. Стисна ръцете на приближилите се да се запознаят с него подчинени, но не се представи. Кимаше безмълвно, запомняйки поредния прякор, а в сянката на повдигнатото забрало мъртвешки проблясваше заобиколеното с белези око-бойница. Нито тогава, нито по-късно никой от патрулните не се осмели да настоява, и ето че вече от два месеца го наричаха просто „бригадира“. Решиха, че станцията е бръкнала дълбоко в кесията си, за да ангажира един от онези скъпоструващи наемници, които могат да минат и без име и минало.
Хънтър.
Омир беззвучно опита странната дума с устни. Изглеждаше му по-подходящо за име на средноазиатска овчарка, отколкото на човек. Той тихичко се усмихна на себе си: виж ти, още помнеше, че е имало такава порода кучета. Откъде му хрумват всички тези неща? Бойна порода, със скъсена опашка и срязани току над черепа уши. Нищо излишно.
А името, при дълго повтаряне, започваше да му се струва неуловимо познато. Къде можеше да го е чул по-рано? Някога беше привлякло с нещо вниманието му в потока на безбройните истории и слухове и бе заседнало на самото дъно на паметта му. А отгоре вече се беше натрупал дебел слой тиня: имена, факти, слухове, цифри — всички онези безполезни сведения за живота на други хора, които Омир с такова любопитство слушаше и толкова усърдно се стараеше да запомни.
Хънтър… Може би рецидивист, за чиято глава Ханза е определила награда? Старецът хвърли пробен камък в дълбините на склерозата си и се заслуша. Не, нищо. Сталкер? Май не. Полеви командир? Топло. И като че ли дори легендарен…
Омир погледна още веднъж крадешком безизразното, сякаш парализирано лице на бригадира. Все пак кучешкото име удивително му подхождаше.
— Трябват ми още двама. Ще взема Омир, той познава тукашните тунели — продължаваше бригадирът, без да се обръща към стареца и да го пита дали е съгласен. — Може да ми дадете още един по ваша преценка. Да е добър пешеходец, куриер. Ще тръгна още днес.
Истомин веднага тръсна глава в знак на одобрение, после се сепна и погледна въпросително полковника. Той промърмори навъсено, че също няма нищо против, въпреки че през последните дни се беше сражавал толкова отчаяно с началника за всеки свободен боец. Очевидно никой нямаше намерение да се съветва с Омир, но той и не възнамеряваше да спори — въпреки възрастта си старецът никога досега не бе отказвал подобни задачи. Имаше си своите причини за това.
Бригадирът откъсна от масата еднопудовия3 си шлем и тръгна към изхода. Забави се за миг при вратата и подхвърли на Омир:
— Иди си кажи довиждане със семейството си. Не се бави много. Не взимай патрони, аз ще ти дам.
И излезе.
Старецът понечи да тръгне след него, надявайки се да чуе поне в общи линии какво може да очаква от този поход. Но когато се показа на платформата, Хънтър вече се беше отдалечил на десетина крачки, и то от бая широките негови си крачки, така че Омир се отказа да го догонва, а само поклати глава, докато го изпращаше с поглед.
За разлика от обичайното бригадирът остана с открита глава — забрави да си сложи шлема, замислен за друго, или може би сега не му стигаше въздух. И когато минаваше покрай групата отдали се на безделие в обедната почивка свинарки, подире му се чу гнуслив шепот: „Ей, момичета, вижте го тоя изрод!“
— Откъде го изрови? — попита Истомин, докато, подпрял се с облекчение на масата, протягаше ръка към купчинката нарязана цигарена хартия.
Говореше се, че листата, които с такова удоволствие се пушеха на станцията, биваха събирани от сталкерите някъде едва ли не в района на Бритцевски парк. Веднъж на шега полковникът поднесе към една пачка „тютюн“ дозиметъра си и той наистина започна да пиука тревожно. Старецът спря да пуши моментално и кашлицата, измъчваща го нощем, постепенно започна да отстъпва. Обаче Истомин отказа да повярва в историята за радиоактивните листа и не без основание напомни на Денис Михайлович, че в метрото повече или по-малко „свети“ всичко, за което се хванеш.
2
Органичен полимер, изключително устойчив на влага, високи температури и опън. Използван за направата на бронирани жилетки и облекла за работа в тежки условия. — Бел.прев.