— После ти сама...
— Няма да има никакво „после“, Артьом. Няма да има.
Очите ѝ бяха сухи. Баща ѝ я беше научил как да не плаче.
Тя си имаше баща. Свой, собствен.
Обърна се и си тръгна.
Артьом остана над гъбената отвара: бяла, със златисто пръстенче по ръба на чашата. Омир седеше наблизо и предпазливо мълчеше. Хората започнаха да се връщат в кухнята. Говореха за това, че някаква бяла гнилоч е нападнала гъбите, въздишаха, опасявайки се от нова война, одумваха нечий съпруг за това какво е изнесъл от свинефермата. Отстрани притича малко розово врещящо прасенце, след него — бледо туберкулозно момиченце; котка с вдигната като тръба опашка заобиколи масата, потърка се в коляното на Артьом, погледна в устата му. Парата над чашката изстина, чаят се покри с пяна. И вътре в Артьом всичко започна да се обвива в пяна. Той пусна чашата, погледна напред. Там беше този старец.
— Та такива работи, дядка.
— Аз... мен... Извинете.
— Напразно си бил път, а? Потомците няма да се зарадват на такова нещо. Ако има потомци.
— Не е напразно.
Артьом цъкна със зъби — какъв упорит старец.
Смъкна задника си от пейката, понесе го извън кухнята — закуската е приключила, сега трябва да се отработи трудовата Повинност. Омир се залепи за него.
— А за какво, извинете... Вие там... За какво говореше това момиче? Антена... Радиолюбител... Разбира се, не е моя работа, но... Вие се качвате на повърхността, нали? Слушате радио?
— Качвам се и слушам.
— Надявате се да намерите други оцелели?
— Надявам се да намеря други оцелели.
— И как се справяте?
Артьом не усети никаква подигравка в гласа му. Човекът просто любопитстваше, сякаш Артьом се занимава с нещо напълно обикновено. Да речем, превозва сушени бутове до Ханза.
— Никак.
Омир му кимна, намръщи се. Накани се да разкаже нещо, но размисли. Да изкаже съболезнования? Да се опита да го вразуми? Да се престори на заинтересован? На Артьом му беше все едно.
Стигнаха до стоянката на велосипедите.
Артьом не обичаше гъбите, защото Аня ги обичаше; прасетата — заради вонята, която единствено той тук усещаше. И се договори — като герой го освободиха от тези неща. Но на ВДНХ не хранеха готованковци. Започна да дежури в тунела на блокпоста — налагаше се да работи допълнително и на станцията. И Артьом избра велосипедите.
Те бяха четиринайсет, строени в редица с кормилата към стената, на която бяха налепени плакати. На единия плакат бяха Кремъл и река Москва, на другия — избеляла красавица с розов бански, на третия — небостъргачите на Ню Йорк, на четвъртия — заснежен манастир и календар с православните празници. Избираш си настроение и въртиш педалите. Велосипедите бяха сложени на стойки, колелата бяха свързани чрез ремъци с динамо машина. Всяко от тях с прикрепено фенерче, светещо слабо към днешната ти плакатна мечта. Останалото електричество — към акумулаторите, да захранва станцията.
Велосипедите стояха в затрупания южен тунел, до тях не допускаха външни хора — стратегически обект. Старецът, изглежда, още не беше надзъртал тук.
— Той е с мен — неясно защо махна с ръка на охранителя Артьом, и Омир беше пуснат да мине.
Артьом възседна ръждясалата рамка, хвана се за гумените дръжки. Отпред заблестя изкрънкания от ханзийските книготърговци Берлин: Бранденбургската врата, телевизионната кула и черната скулптура на жена с вдигнати към главата ръце. Тази Врата, осъзна Артьом, беше много сходна с входа на ВДНХ, а берлинската телевизионна кула, макар и по средата да имаше кълбообразен израстък мехур, наподобяваше Останкинската. И тази статуя на жената — неясно дали крещяща, или притиснала ушите си... Сякаш си е тук.
— Не искаш ли да се повозиш, дядо? — обърна се към Омир Артьом. — Полезно е за сърцето. Ще изкараш по-дълго. Тук.
Но старецът не отговаряше — оцъклено гледаше как се въртят колелата, опитвайки се да си поеме въздух. Лицето му беше изкривено като на паралитик — половината се усмихваше, другата половина беше скована.
— Всичко ли е наред с теб, дядка? — попита Артьом.
— Да. Спомних си за нещо. За някого — Омир изхриптя, прочисти гърлото си.
— А...
Всички имаха за кого да си спомнят. По триста сенки на човек. Само чакат да си помислиш за тях. Сложили са своите примки, заложили са мините си, протегнали са паяжините си и чакат. На един безколесният велосипед ще му напомни как е учил децата да карат по двора, на друг ще му засвисти чайникът точно както при родителите му в кухнята, когато е идвал в почивните дни да обядва и да разказва за живота си. Примигваш — и в този миг между сега и сега изведнъж очите ти виждат вчера н виждат лицата им. Наистина с течение на годините ги виждат все по-зле. И добре че е така.