— Откъде научи за мен?
— Слава — усмихна се Омир. — Всички ви знаят.
Артьом изкриви лице.
— Слава... — изплю той думата обратно.
— Та вие спасихте метрото. Хората. Ако тогава не бяхте ударили с ракетите тези твари... Честно казано, не разбирам. Защо не искате да разказвате за това?
Отпред бяха телевизионната кула, портата на ВДНХ, черната жена с вдигнатите ръце. Трябваше да се качи на друг велосипед, но другите всичките вече бяха заети и на Артьом се падна именно този. Искаше му се да върти педалите в обратна посока, назад, надалеч от кулата, но по този начин не се изработваше електричество.
— Чух за вас от Мелник.
— Какво?
— Мелник. Познавате ли го? Командирът на Ордена. За Ордена, естествено, сте осведомен? Спартанци... Нали вие самият, доколкото знам, сте били в него... по-рано?
— Мелник ли ви изпрати при мен?
— Не. Мелник просто ми разказа. Че вие сте им съобщили това. За черните. Че сте преминали през цялото метро... Е, и след това вече аз самият... Започнах да разравям. Каквото можах. Но все едно си оставаха много неясни неща. Разбрах, че без вас изобщо не мога да се ориентирам, и реших...
— Той каза ли нещо друго?
— А? Кой?
— Мелник каза ли нещо друго за мен?
— Каза.
Артьом престана да върти педалите. Прехвърли крак през рамката, скочи на пода. Скръсти ръце на гърдите си.
— Е?
— Че... Че сте се оженили. Че сте заживели нормален човешки живот.
— Така ли каза?
— Така каза.
— Нормален човешки живот — Артьом се усмихна.
— Ако нещо не бъркам.
— А не уточни ли, че се ожених за дъщеря му?
Омир поклати глава.
— Това ли е всичко?
Старецът прехапа устни. Въздъхна. Призна си.
— Каза, че сте се побъркали.
— Ама, разбира се. Аз.
— Просто ви предавам какво съм чул...
— И нищо повече?
— Така ми се струва...
— Че възнамерява да ме убие например? Заради дъщеря си... Или...
— Не, нищо подобно!
— Или ме чака обратно... В строя?
— Не си спомням...
Помълча, премисляйки. Спомни си, че Омир все още е тук и го изучава.
— Побъркал съм се! — Артьом се изкикоти невъздържано.
— Аз не мисля така — предупреди го Омир. — Кой каквото и да говори, аз съм напълно убеден, че...
— Откъде ще знаете вие? Ти?
— Само защото продължавате да търсите оцелели? Само защото не искате да се предавате — да ви смятам за побъркан? Чуйте — старецът погледна сериозно към Артьом. — Та вие се погубвате заради хората и аз наистина не разбирам защо се отнасят така с вас.
— Всеки божи ден ходя.
— Горе?
— Всеки ден — по ескалатора и на повърхността. После до онзи небостъргач. Пеша — до покрива по стълбите. С раницата.
Велосипедните съседи се заслушаха, забавиха своя бяг.
— И да! Нито веднъж не чух да отговарят! И какво? Какво доказва това?! — Артьом вече не крещеше на Омир, а на всички тези шибани велосипедисти, носещи се към стената, към почвата. — Това не доказва нищо! Как не усещате! Трябва да има още хора! Трябва да има още градове! Не може да сме единствените и гази дупка, в тези пещери!
— О, стига, Артьом! Досаден си вече! — не издържа един младеж с дълъг нос и дребни очи. — Американците са избомбили всичко! Нищо няма! Какво все страдаш? Те нас, ние тях, така по въпроса!
— А ако не сме единствените? — попита сякаш себе си Омир.
Ако ви кажа, че...
— Вре се там като на празненство! Сам излъчва и облъчва другите! Ходещ труп! — младежът изобщо не можеше да се спре. — Сега и всички нас тук ли трябва да изтрови?!
— Ако ви кажа, че има... оцелели? Ако ви кажа, че е имало сигнали от други градове? И че са ги хващали?
— Повтори.
— Имало е сигнали от други градове — каза твърдо Омир. — Хващали са ги. Разговаряли са.
— Лъжеш.
— Познавам лично човека, който е водил радиообмена...
— Лъжеш.
— А ако самият той сега стои пред вас? Тогава какво ще кажете? — Омир намигна на Артьом. — А?
— Че ти хлопа дъската, дядо. Или че нарочно лъжеш. Лъжеш, пали? Лъжеш?!
1 Перифраза от детското стихотворение „Светофар“ на А. Рахим. — Б. пр.
Глава 3
Тръбата
Таваните на станцията не бяха високи, точно като за хора. Но тунелите не бяха строени за хора: пет метра от стена до стена, същото разстояние — от пода до тавана.