— Сухия изобщо...
— Ти защо това?! Ти просто не ги искаш, нали? Просто не обичаш децата, нали?! Не искаш от мен! Изобщо не искаш! На теб не ти пука за всичко това, искаш само да си спасяваш света! А аз? А мен?! Ето ме! Ти ме пускаш! Ти ме губиш! И ти искаш да ме загубиш, нали?
— Аня, защо ти...
— Не мога повече. Не искам повече. Не искам да чакам. Не искам да си прося секс. Не искам да си мечтая да забременея.
И не искам да се боя, че ако най-накрая забременея от тебе, ще се роди изрод.
— Стига! Млъкни!
— А на теб ще ти се роди изрод, Артьом. Ти също си като гъба! Всеки твой поход догоре ти се отразява! Не разбираш ли това?!
— Млъкни, кучко!
— Иди си. Иди си, Артьом. Иди си окончателно.
— Ще си отида.
— Иди си.
Всичко това — шепнешком. Шепнешком — вик, шепнешком — стонове. Шепнешком — сълзи.
Беззвучно като при мравките.
А всички съседи се правят, че спят.
И всички знаят всичко.
Костюмът за противохимична защита се побра в куфара. Отгоре Артьом сложи служебния си калашник, който беше забранено да се изнася от станцията, патрони — шест пълнителя, омотани по два със син изолирбанд, и пакет сушени гъби. Противогазът го зяпаше мътно, докато Артьом не го закопча с ципа — накъсано, нервно — като омразен мъртвец в чувал. После метна върху раменете си раницата — своето проклятие, сизифовия си камък.
— Дядо! Ставай! Приготвяй се! Само не вдигай шум.
Старецът сякаш спеше с отворени очи — веднага се събуди.
— Къде?
— Истината ли ми каза за Театрална? За онзи твой радист? Че той е там?
— Да... Да.
— Е, какво... Ще ме преведеш ли дотам?
— До Театрална? — Омир се обърка.
— А ти какво си мислеше, че ще ме хване шубето? Друг път, дядка. Това за някой друг може и да е пъкъл, а за нас си е място на бойна слава. Е? Или си излъгал за всичко?
— Не съм лъгал.
— Тогава тръгваме двамата за Театрална. Аз трябва този твой човек да го видя сам. С очите си. И да го разпитам. Искам да ме научи. Нека да ми даде своя приемник... За да повярвам.
— Но това беше преди две години...
— Нека да се договорим с теб. Ти ме отвеждаш при този радист, а аз ти разказвам за всичко, за което искаше да попиташ. Съвсем откровено. За черните, жълтите, зелените — каквото ти е по вкуса. Историята на моя героичен подвиг. Ще ти разкажа онова, което не съм разказвал на другите. Цялата шибана гръцка трагедия от алфа до омега. Става ли? Честна дума. Е? Дай лапа.
Омир му подаде ръка — бавно, със съмнение, сякаш се чудеше дали Артьом не се е изплюл в дланта си — но стисна здраво.
Докато старецът си събираше дрехите в пътната чанта, Артьом се занимаваше със самозареждащото се фенерче: стискаше и отпускаше ръкохватката, слушаше жуженето на механизма, пълнеше акумулатора. Интересуваше се само от него. После прекъсна заниманието си.
— Обясни ми. Тази твоя книга. За какво е тя?
— Книгата? Ами така се получава, че ние тук си живеем, а времето е спряло, разбирате ли? Няма историци и няма кой да запише, че ние също сме живели и как сме живели, и както излиза, сякаш животът ни е напразен. А това не е вярно. — Омир застина със смачкана сива калъфка в ръката. — Ето, ще ни разкопаят след десет хиляди години, а ние не сме написали нито ред. Ще гадаят по костите, по паниците в кого сме вярвали и за какво сме мечтали. И всичко ще объркат.
— Кой ще ни разкопае, дядо?
— Археолозите. Нашите потомци.
Артьом поклати глава. Облиза устните си, опита се да задържи кипящата злоба в себе си, но тя изригна като жлъч, опари и самия него:
— А аз може и да не искам нас с теб да ни разкопават. Не искам да съм кости и паници в братска могила. Нека аз да разкопавам, а не мен. Тук и без това има достатъчно желаещи да прекарат целия си живот в могила. По-добре да опна петалата горе от предозиране, отколкото да седя в метрото, докато побелея. Това не е човешко, дядо. Не е човешко. Метрото. Потомците, мамка му. Потомците! Аз не искам потомците ми да висят цял живот под земята. Потомците ми да се хранят с туберкулозни бацили?! Не искам! Да си режат гърлата за последните консерви? Не искам! Да се търкалят и да грухтят заедно със свинете?! Ти пишеш книга за тях, дядо, а те дори няма да могат да я прочетат! Очите им ще изсъхнат поради непотребност, разбираш ли? Затова пък нюхът им ще е като на плъхове! Това няма да бъдат хора! Да плодим такива?! Ако има шанс поне един на милион, че някъде там, поне на едно място, може да се живее на повърхността под небе със звезди, под слънце, ако поне на едно място в този шибан свят може да се диша не през хобот, а просто с уста — аз ще намеря това място, ясно ли е? Там ще може да се гради нов живот! Там да се раждат деца. За да растат — не плъхове, не морлоци, а хора! За това трябва да се борим! А предварително да се закопаем до живот в земята, да се свием на кравай и полека-лека да гаснем — не бива!