Омир, облъчен от него, зашеметен, нищо не казваше. А Артьом искаше старецът да поспори, беше му нужно да удари здраво поне още веднъж. Но дядото вместо това му се усмихна — честно, топло и полубеззъбо.
— Ненапразно бих този път. Чувствах, че не е напразно. Артьом само се изплю. Но това, което изплю, беше отровата, жлъчта му; от щърбата старческа усмивка кой знае защо му стана по-леко, отпусна го. Един такъв нелеп дядо, непохватен — и изведнъж такова чувство, че той и Артьом са заедно. Онзи беше усетил нещо подобно и вече съвсем по момчешки, бодро махна на Артьом:
— Готов съм.
Вървяха през станцията, прокрадвайки се. Часовникът на станцията, висящ над отвора на тунела, местната светиня, показваше, че е нощем. Значи, за всички беше нощ. Само Артьом би могъл да поспори с него, но Артьом вече си отиваше от станцията. Залата почти беше опустяла, само в кухнята някой късно правеше чай. Пурпурното общо осветление беше притъпено, хората се бяха разфасовали по своите палатки, бяха запалили отвътре слаби светодиоди и бяха превърнали брезента в театър на сенките. На всяка от сцените даваха свой спектакъл. Минаха покрай палатката на Сухия — склонил се над масата силует; преминаха покрай онази, в която седеше, скрила лице в коленете си, Аня.
Старецът предпазливо попита:
— Какво, не искаш ли да се сбогуваш?
— Няма с кого, дядка.
Омир не взе да спори.
— До Алексеевска! — заяви Артьом на караулния на изхода на южния тунел. — Сухия е в течение.
Онези козируваха — щом е в течение, значи, е в течение. Благодарим, че не е пак към повърхността.
Спуснаха се на релсите по заварена желязна стьлбичка.
— Тръбата — каза сам на себе си Артьом, докато пристъпваше в тъмнината, нежно докосващ грапавия и плесенясал чугун на тюбинга и преценявайки с поглед петметровия таван на тунела и неизмеримата му дълбочина. — Тръбата зове.
2 Съкратено наименование на ВДНХ (Изложба на постиженията на народното стопанство). — Б. пр.
Глава 4
Заплащане
Алексеевска приличаше на ВДНХ, само че в по-калпаво изпълнение. Тук също се опитваха да отглеждат гъби и също се мъчеха със свинете, но гъбите и свинете напук се получаваха съвсем кекави, така че едва стигаха за самите алексеевци, не оставаше нищо за търгуване. Ала и местните напълно подхождаха на свинете си — хилави, примирили се с това, че в тяхната приказка и началото, и краят са скучни и предварително известни на всички. Стените тук по-рано бяха бели и мраморни, а сега вече не можеш ги разбра какви са. Каквото е можело да се откърти и продаде — го бяха откъртили и продали. Останал беше само бетон и неголямо количество човешки животи. Бетонът беше трудно да се изкърти, а и никой не би се изкушил от такава стока в метрото; така че основната търговия вървеше за това за кого да умират в битките алексеевци. Ако имаше избор — цената би била по-висока. Но освен ВДНХ купувачи не се намериха. И ето че сега главната цел на съществуване на метростанция Алексеевска беше да охраняват ВДНХ.
Затова и южният тунел на ВДНХ, водещ към съюзническата Алексеевска, се смяташе за спокоен. През другите тунели можеше да се промъкват и цяла седмица, а през този Артьом и Омир, дори с всичките задължителни предпазни мерки, изгубиха може би само половин час. Макар че минутите останаха там, където и часовникът — на ВДНХ. На Алексеевска часовника го бяха откраднали още преди десет години и от тогава насам всеки там си съществуваше по свое собствено усещане за времето. Който искаше нощ — за него беше нощ. В края на краищата нощта в метрото не беше и спирала; деня трябваше да си го представяш.
Караулът погледна пешеходците без никакъв интерес — зениците им бяха колкото иглено ухо. Над поста висеше противно бяло облаче, миришеше на партенки — пушеха трева. Старшият въздъхна тежко, стягайки се.
— Накъде?
— Към Проспекта на мира. На пазар — произнесе Артьом, без да си дава много зор.
— Няма да ви пуснат. Там.
Артьом му се усмихна топло.
— Не е твоя грижа, чичка.
— Едно върху тангенс дава котангенс — отговори старшият, който се беше заразил от Артьомовата доброта и също искаше да каже нещо приятно.
С това и се разделиха.
— Накъде ще тръгнем? — обърна се Артьом към Омир.
— От Проспекта? Ако ни пуснат в Ханза — то по Околовръстната. Все е по-добре, отколкото да продължим по нашата линия. Неприятни спомени, знаеш. По Ханза ще е по-правилно. На мен визата ми е вписана, Мелник се погрижи. Теб ще те пуснат ли?