— Разбира се, че не би могла... С такъв за нищо на света... Стар глупак... — каза тогава Омир сам на себе си.
— А да не би да работите на загуба? — попита Артьом Льоха.
— Загуба, не загуба... Ханза от всяка доставка взима половината във формата на мита. А сега изобщо... С тази карантина...
Ханза се наричаше съюзът от станции на Околовръстната линия. Транзитът от всякакви стоки от всички краища на метрото минаваше през пазарите на Ханза и през нейните митници. Мнозина пътуващи търговци, вместо да се промъкват през цялото метро, рискувайки главата си, предпочитаха да докарат стоката си до най-близкия пазар на пресечката на Околовръстната с радиалните разклонения и да предадат всичко на местните търговски дейци. И печалбата беше по-спокойно да се остави тук, в някоя от банките на Ханза, за да не ти отрежат главата заради нея в тъмните тунели зли хора, надушили удачната сделка. Тези, които упорстваха и мъкнеха през Ханза стоките си сами, така или иначе биваха облагани с такси. И както и да живееха останалите станции, Ханза забогатяваше. В цялото метро никой нямаше право да ѝ се меси. И това правеше гражданите ѝ горди и щастливи; а всички останали мечтаеха да получат нейно гражданство.
От средата на платформата се виждаше отдалечаващата се в тунела редица от товарни дрезини, които не ги пускаха на Рижска; брокерите затова и бяха брокери, за да се надпреварват да купят стоката в северния тунел и да я продадат в южния. По-нататък с нея вече се хранеха други хора.
— Цялата търговия спря — оплака се Льоха. — Задушават предприемача, гниди. Шибани монополисти. Човек си се занимава честно с работата си, но не! Само че кой им е дал право да се гушат на наш гръб? Аз ще се превивам от работа, а на тях ще им растат търбусите? Та това е гнет, мамка му! Ако ни бяха дали да търгуваме свободно, цялото метро щеше да процъфтява!
На Артьом изведнъж му стана приятно въпреки миризмата. Прииска му се да поддържа този смешен разговор.
— В Ханза и така всичко си е нормално — каза той, спомняйки си. — Имаше един случай, наложи ми се да работя на Павелецка. На Околовръстната. Да разгребвам клозетите. Осъдиха ме на година работа. След една седмица избягах.
— Смятай, че си минал през посвещаването — кимна Льоха.
— Те цялата тази стока — в ямите и шахтите. Не благоволяваха да търгуват.
Льоха се усмихна тъжно.
— Богато си живеят.
Извади табакера с нарязани хартийки, кесия с тютюн. Предложи им. Омир отказа, Артьом си взе. Обърна се към клатещата се под тавана крушка и се вторачи в буквите на хартийката, преди да ги свие в самоделна цигара. Жълта книжна страница, буквите бяха отпечатани старателно; откъсната беше ръчно, и то от онзи край, който е нужен, за да се свие цигара, а не за да можеш да прочетеш с разбиране — дявол знае какво:
И младата сила на тежестта:
Така е започнала властта на малцина.
И така, гответе се да живеете във време,
Когато няма нито вълк, нито тапир,
А небето е с бъдеще бременно — Пшеницата на сития ефир.
Че днес победителите Гроба на лятото обхождаха,
Чупеха крилете на морските кончета...3
И крилете сякаш ги скъсаха. Артьом натъпка тези безполезни букви с тютюн, сви ги грижливо, наслюнчи ги, за да се залепи единият край с другия, помоли за огьнче. Льоха щракна със спиртова запалка, направена от гилза за картечница. Хартията гореше вкусно, сладко. Цигарата беше гадна.
— А толкова много ли ви е нужно да отидете на Проспекта? — прошепна Льоха, примижавайки срещу дима.
— В Ханза. Да, нужно е.
— Визите вписани ли са ви?
— Да.
Дръпнаха си пак от цигарите. Омир се закашля. На Артьом му беше все едно.
— Колко си готов да платиш?
— Кажи цена.
— Не съм аз този, който ще каже цената, братко. Там решават други хора. Аз просто мога да те запозная.
— Запознай ме.
Льоха предложи да пийнат на изпроводяк във веселяшкия местен бар, наричан „За последен път“, но Артьом си спомни от какво правят спирта.
Договориха се за десет патрона срещу отвеждането и запознаването. Приемлива цена, по братски.
Санитарният кордон беше преградил тунела преди самото излизане на Проспекта на мира. Формално на Ханза принадлежаха само околовръстните станции, а радиалните бяха уж сами за себе си; но това беше само формално и уж. Наложило се беше да отсекат другите линии — отсекли ги бяха за нула време.
Ханзийските граничари в сиви камуфлажни униформи тикаха в лицата на хората бялата рязка светлина на своите фенери, ръмжаха им да се обръщат и да се връщат там, откъдето са дошли. Като плашило върху един прът беше закачен плакат