„КАРАНТИНА“
с портрет на покрита с гнойни рани гъба. Караулните отказваха да говорят с пътуващите търговци и дори не беше възможно да срещнеш погледа им — прикриваха очите си със смъкнатите козирки на петнистите си кепета. Това укрепление можеше да се превземе само с щурм.
Брокерът Льоха обикаляше, търсеше под козирките познати. Най-накрая се гмурна, прошепна нещо под една от тях; полуобърнат, намигна на Артьом и му кимна с брадичка, посочвайки — давай насам.
— Арестувани са! — обясни мутрата с кепето на тълпата, която се разкипя по повод пропускането на тримата. — Хайде, назад! Ще пренесете заразата!
Поведоха ги под конвой през притихналия Проспект — редиците сергии, закрити с щитове, купувачи, обсадили кордона, разрощените продавачки върху гранита търкат премръзналите си ръце и плещят за живота, смъртта и съдбата. И е почти тъмно — пазарът не работи, светлината трябва да се икономисва. По друго време тук щеше да гъмжи от народ; Проспектът на мира е централно място, тук докарваха какво ли не от всички околности. Дрехи за всякакви вкусове, сергии с книги, покрай които по- рано Артьом не можеше да си проправи път, купчини обгорели смартфони — току-виж сред тях се окаже някой работещ, а в него снимки, пълноцветни, измъкнати направо из нечия памет... Да си го вземеш? Само ако искаш да си спомняш за чужди деца; на такъв можеш да се обадиш само до нищото. И оръжие, разбира се. Всякакво. Цената на всичко това — в патрони. Продаваш излишното, купуваш нужното и отминаваш нататък.
Конвоят беше строг — наблюдаваше внимателно Артьом и Омир да не избягат. Блъскаха ги в гърба до прехода от радиалната линия към Околовръстната. Оставиха ги да чакат до желязната вратичка в бялата каменна стена.
След десет минути ги повикаха.
Наложи се да се превият и после пак, и пак — служебните помещения ги правеха като за морлоци. Макар че поколението, което се беше родило вече под земята, беше цялото недорасло и тук точно би му паснало по размери.
В малката стаичка заседаваха двама. Първият имаше тлъста муцуна и очила, но не му липсваше коса; целият му останал организъм беше скрит някъде в недрата на тежката полирана маса. Изглеждаше, сякаш тук има само една автономна глава.
У втория човек изобщо нямаше нищо интересно.
— Заместник-началникът на станцията Проспект на мира — Околовръстна, Сергей Сергеевич Рожин — каза незабележимият, почтително посочвайки мутрестия.
— Слушам — произнесе солидно и басово муцуната.
— Работата е такава, Сергей Сергеич. Хората трябва да отидат в Ханза. Визите са им вписани — помоли Льоха.
Главата с очилата натегнато, с усилие насочи към него своя набъбнал нос и шумно си пое въздух. Подуши миризмата и се изкриви. Явно в този кабинет не пускаха често брокери.
— Влизането в територията на Ханза до по-нататъшни разпореждания таковата се отказва и точка! — откликна Рожин.
Ситуацията стана неловка.
— И какво... никакви варианти ли няма? — попита навъсено Артьом, но Льоха му изшътка.
— Какви варианти тук подкуп на длъжностно лице таковата незабавно сега край и повече да не сте посмели никога ясно ли е или не? — занарежда страховито главата на Рожин. — В момент в който хората из цялото метро вие просто нямате право! Карантината затова и е сложена на човек за да а не това ситуацията може да излезе разбирате ли вие това или не! И ако ние сме поставени тук за да съблюдаваме ще съблюдаваме и съблюдаваме до последно понеже е заложено сами знаете какво! Мерки за фитосанитарен контрол! Суха гнилоч между другото! Този разговор е приключен!
Той замълча и в стаята настана тишина, сякаш отказът беше предварително записан на касета; ето че тя се беше превъртяла докрай, бе изщракала — и подир нея не следваше никаква музика.
Рожин изгаряше с поглед Артьом и Льоха през дебелите стъкла на очилата си, тишината се сгъстяваше и сгъстяваше; сякаш очакваха нещо от тях.
Избръмча торна муха — тежка както бомбардировач. Какво, Льоха да не я беше донесъл в джоба си?
— Значи, ще мина по повърхността — разпери ръце Артьом.
— Скапаняк си ти, Алексей.
— Въпреки това моите десет си ми ги...
— Защо пък по повърхността? — обади се най-накрая незабележимият човек. — Това не е безопасно.
Той, за разлика от Рожин, през цялата среща нито веднъж не се намуси и не изсумтя. И изобщо явно се мръщеше рядко. Лицето му беше гладко, чертите — безгрижни, гласът — приспивен.