— Сергей Сергеевич изказа официалната позиция. Той нали е на работа. Можем да го разберем. И Сергей Сергеевич правилно обозначи проблема: нашата задача е да попречим на разпространението на сухата гнилоч, опасната гъбена инфекция, която поразява печурките. Ако в главите ви е съзрял компромис, обсъдете го с мен. Ситуацията е сериозна. Сто патрона за тримата.
— Аз не съм с тях — каза Льоха.
— Сто патрона за двамата.
Артьом погледна какво става с Рожин: от такъв заговор обезателно би трябвало да изпадне в гърчове. Но не, заместник-началникът на станцията изобщо не беше пострадал — сякаш незабележимият човек издаваше инфразвук, недоловим за ушите му.
Сто патрона.
Повече от три пълнителя — от шестте, които Артьом беше взел със себе си. Само за възможността да премине в Ханза. А това е самото начало на пътя. И все пак... Всички останали маршрути, включително и минаването през повърхността, можеха да им струват още по-скъпо — например главите.
Картата пред очите: спускат се по Ханза, достигат по удобните ѝ, скоростни маршрути до Павелецка, а оттам — вече по права линия, без трудности и препятствия — се добират до Театрална. И не е нужно да минават границата с Червената линия, Райха също могат да го избегнат...
— Става — каза Артьом. — Право тук ли да ги предам?
— Ами, естествено — отговори ласкаво незабележимият.
Артьом свали раницата, отвори куфара, напипа скритите сред вехториите пълнители, започна да рони с щракане матовите островръхи патрони върху масата.
— Десет — той прибута първата партида към Сергей Сергеевич.
— Но що за нетактичност! — разстрои се незабележимият; вдигна се от мястото си и придърпа патроните към себе си. — Та човекът е на работа! Вие какво? Аз за какво съм според вас?
За щастие, Сергей Сергеевич не видя патроните.
Смръщил се непристъпно, той прочисти гърлото си и се зае да прехвърля струпаните върху масата документи, като ги преместваше от една купчина в друга. Сега изглеждаше, че той е останал сам в кабинета — изобщо не можеше да регистрира със сетивата си другите присъстващи.
— Осем, девет, десет: сто.
— Точно така — заключи незабележимият. — Благодаря. Ще ви съпроводят.
Льоха потупа одобрително Христос.
— И повече без таковата! — заговори главата на Рожин. — Защото трябва да има някакви принципи! И в такъв труден момент когато трябва солидарност! Суха гнилоч! Без отлагане! Всичко хубаво!
Омир, останал ням от смайване по време на цялата среща, се поклони на говорещата глава с искрена почтителност.
— Красиво — каза той.
— Всичко хубаво! — повтори строго главата.
Артьом метна на рамо раницата си; прекалецо се засили и зеленият железен ръб на кутията се подаде от горния ъгъл.
Сергей Сергеевича оживя и започна да повдига иззад масата късото си пълно туловище, което поне се оказа, че съществува.
— Това там при вас да не е радиостанция или таковата? Много наподобява армейска радиостанция в известен смисъл в план на внасяне на територията на Ханза!
Артьом погледна накриво незабележимия; но сега, когато Рожин се беше пробудил, онзи, едва успял да сгребе стоте си патрона някъде под масата, беше изгубил всякакъв интерес към действителността и разсеяно почистваше мръсотията под ноктите си.
— Благодаря! — отвърна Артьом, взе куфара и помъкна Омир към изхода.
— А моите десет! — напомни брокерът, докато се измъкваше след тях.
Артьом чу мърморене през хлопналата се врата.
А на платформата вече ги чакаха.
Не онези караулни в камуфлаж, които ги бяха довели тук. Хора с цивилни дрехи, с отворени книжки, в които заради полумрака не можеше да се прочете нищо.
— Служба за безопасност — коректно изрече единият, висок тип. — Майор Свинолуп, Борис Иванович. Моля, предайте оръжието и свързочното оборудване. Задържани сте по подозрение в шпионаж за Червената линия.
3 Из стихотворението на Осип Манделщам „Небето с бъдеше е бременно...“, — Б. пр.
Глава 5
Врагове
Майорският кабинет се оказа напълно уютен и дори повече приличаше на ергенска квартира. Веднага ставаше ясно, че домакинът нощува тук —ъгълът беше преграден със завеса, но изпод нея стърчеше ъгълът на някак по домашно изглеждащо легло, небрежно застлано със синтетично одеяло. Килим, прояден от молци, със сложна източна шарка, детайлите от която вече бяха започнали да изчезват. В другия ъгъл бе сложена пищна икона — двама слаби хора в червено, с тъжни лица и крехки мечове в дългите пръсти.
След като отвори вратата, майорът огледа стаята критично, с охкане събра захвърлените в различни краища трогателни плюшени чехли и смутено ги метна под масата.