— Моля за извинение за безпорядъка. Обличах се набързо.
Артьом и останалите засега се блъскаха в съблекалнята.
След като разтреби, Борис Иванович ги повика вътре. Но не всичките.
— Брокер? — попита той Льоха от разстоянието на протегната ръка.
— Брокер — призна си онзи.
— Почакай отвън, приятелю. Ще поговорим отделно. Че аз в този кабинет и обядвам. Затънал съм в работа до гушата. Врагът не спи.
И пресече зловонието, тръшвайки вратата — облицована и мека, но хлопаща желязно при затварянето.
— Сядайте на столчетата.
Той забърса трохичките от масата, погледна в украсената със сини рисунки керамична чаша, изцъка. Артьом вече очакваше да му предложат и чай, но Борис Иванович не го направи. Отмести чугунената лампа със стъклен зелен абажур настрани, за да не срязва светлината погледите им. И вече от уютния сумрак попита:
— Откъде идвате при нас?
— От ВДНХ.
— О!
Борис Иванович повъртя в устата си ВДНХ като витамин и потърка нос, спомняйки си.
— Как е там началството ви? Кляпин, струва ми се, Александър Николаевич? Справя ли се?
— Кляпин подаде оставка преди половин година. Сега е Сухия.
— Сухия... Сухия! Това е бившият по безопасността, нали? Колега! — зарадва се майорът. — Радвам се за него!
— Точно така.
— А и вие самият сте оттам, както разбирам? — Свинолуп прелисти паспорта на Артьом. — Като какъв служите?
— Сталкер — каза Артьом.
— Така и предположих. Ами вие? — Борис Иванович прехвърли вниманието си върху Омир.
— От Севастополска.
— А, това вече е интересно! Не най-близкият край на света. Севастополска. Там Денис... Денис... Как беше по баща, господи...
— Михайлович.
— Вярно! Денис Михайлич. Как е той?
— Във форма.
— Във форма! Хаа! — Борис Иванович намигна на Омир заговорнически. — По-добре не може да се каже. Пресякоха ни се пътищата веднъж. Изпитвам към него искрено уважение. Професионалист. Мда.
Свинолуп отново погледна в чашката си, сякаш надявайки се, че тя ще се напълни сама. После предпазливо докосна бузите си. Нещо не беше наред с тях, но в полумрака Артьом не можеше да разбере какво точно. Изглеждаше, че лицето на майора... е изрисувано?
Във всичко останало външността му беше по-скоро приятна: едър, широко чело и високо заради оплешивяването, спортна младост, прегърбена от кабинетна работа. Очите му проблясваха от полумрака топло, изпитателно. Фамилията удивително не му подхождаше с прекадената ѝ грубост. Това не беше човек от народа.
— А вие, между другото, не сте ли евреин? — попита Борис Иванович Омир.
— Не. Защо?
— „Не, защо?“ — засмя се домакинът. — Вие определено ми харесвате. Аз, между другото, се отнасям към вашите събратя с голям пиетет за разлика от много колеги...
— Не съм евреин. Нали ми видяхте паспорта. Защо, това има ли значение?
— Паспортът! Паспортите хората ги рисуват. Не говоря за паспорта ви, а за състоянието на душата. В отговор на въпроса ви — няма никакво значение! Та тук, при нас, не е Райхът.
На стената пгумоляха стрелките на часовник — простичък, стъклен, в синя пластмаса. На циферблата беше нарисуван като че ли щит и бяха изписани разни букви, разделени с тирета. Артьом прочете за себе си: „ВЧЕК-НКВД-МГБ-КГБ-ФСК-ФСБ-СБ ООЛ“. „ООЛ — Общност на Околовръстната линия“ — машинално разшифрова истинското наименование на Ханза Артьом.
— Антикварна рядкост — обясни му Борис Иванович. — В цялото метро има само две-три бройки такива. Един ценител би разбрал.
— Имате ли още някакви въпроси към нас? — каза Артьом.
— Разбира се. И то доста. Може ли да подадете ръцете си тук на светлото, с дланите нагоре? — помоли майорът, без да напуска сенките. — Аха, благодаря. Пръстите. Ще позволите ли да ги докосна? Като ръкостискане. Оп. Мазоли. А това е от барут, нали? Ще ми покажете ли рамото си? Да, покажете, покажете. Дясното. Не, може да не се събличате. Май синина. Изглежда, сте използвали автомат?
И още нещо странно — пръстите му бяха влажни и малко лепкави. Но това върху тях не беше пот, а... Артьом с усилие потисна желанието си да подуши ръцете си, едва освободили се от ръкостискането на майора.
— Сталкер. Нали ви обясних.
— А, да, това да. Но нали сталкерите са с противохимична защита и винаги с ръкавици? Не на повърхността сте се настреляли. А вие, Николай Иванович? — обърна се той към Омир с името му по паспорт, като грижливо опипваше скулите си.
— Ръцете. Бъдете така любезен. Благодаря. Ето, личи си интелигентът.