— Навийте си ръкава! — нареди майорът с променен глас. „Ако не ние, то кой?“ Татуировката вече беше посивяла.
— Е, сега поне се появи яснота по отнощение на паспорта — изкашля се Борис Иванович.
— Имате ли други въпроси към нас?
— Напразно сте толкова нервни към мен. Аз, между другото, имах всички основания да ви задържа тук до изясняване на случая. Вие може би не знаете, но сега сме на една крачка от въвеждането на извънредно положение. Само миналата седмица сме разобличили и обезвредили петнайсет агенти на Червената линия. Шпиони, диверсанти и терористи. Орденът, разбира се, е зает с други неща. Това го разбирам. Но вашият Орден, при цялото ми уважение, не е наясно с контраразузнаването
На вас може да ви се струва, че само във вашите ръце е съдбата на цялата планета. Навярно си мислите, че мирът и стабилността в Ханза са нещо, което се разбира от само себе си, а? А ако ви кажа, че едва вчера заловихме човек, който вече беше получил достъп до системата ни за водоснабдяване? И от когото иззехме двайсет килограма отрова за плъхове? Знаете ли колко мъчителна е смъртта от отрова за плъхове? А знаете ли, че един на вид напълно безобиден лайновоз, като вашето приятелче, беше докарал в бъчвата със стоката си мина на Белоруска? Ако тя се постави на правилното място, знаете ли какво ще стане? А това са само диверсанти- те. Провокаторите ги ловим на тълпи. Агитатори. Започват с хленчене за това, че тук, при нас, няма справедливост, че богатите забогатяват, а бедните обедняват, че Ханза, видите ли, задушава бизнеса или че трудовият човек из цялото метро изнемогва, защото Ханза му изпива кръвчицата, а после ето тези позиви — моля!
Той сложи пред Артьом къс сива хартия, на която картата на метрото беше изобразена като паяжина; в центъра седеше тлъст паяк. Върху паяка беше написано: „ХАНЗА“.
— А от другата страна, обърнете — „Предай на приятеля си!“ или „Ела на събрание!“. Та така. Създават клетки. Схващаме ли? На нас тук под носа ни ни готвят революция, ясно ли е? Денонощно. Вие били ли сте там при тях, боя се да попитам? Разбирате ли какво ни очаква всички нас тук, ако стане нещо? Те дори няма да си хабят куршумите за нас, просто ще ни избият с арматурно желязо. А онези, които бъдат ощастливени насилствено, ще се изяждат едни други, и то по купонна система. Ето! Ще настъпи властта на Съветите! И какво можете да направите против народния бунт? Колко хора са останали в Ордена? Трийсет? Четирийсет? Е, да, спецчасти, е, да, герои, да, ако не вие, то кой. А какво ще направите срещу тълпата, която провокаторите са насъскали и нахъсили? Ще стреляте в жени? В деца?! А?! Не, приятелю. Вие може би разбирате от тактики за водене на близък бой или от щурмуване на укрепени обекти, само че животът не се ограничава с това! Знаеш ли колко различни жизнени ситуации има?
Цък. Цък. Цък.
Борис Иванович сплете пръстите на ръцете си; това сякаш му напомни за нещо и той се вторачи замислено в пръстите си — дебели и силни. После докосна отново бузата си.
— За какво ти е да ходиш на Театрална? — попита той още веднъж, спокойно. — И кой е този с теб? — кимна към Омир.
— Изпълнявам задача на Мелник — отговори Артьом. — Ако имате желание — свържете се и попитайте него. Аз не съм упълномощен. Дядото е водач. Отиваме до Павелецка.
Омир замига. Чул беше за Мелник. Помнеше какво всъщност беше казал той за Артьом. „Побъркал се е.“ Но и той не знаеше всичко. Татуировката си беше останала, но ако някой кажеше на Мелник, че Артьом все още служи в Ордена... Ако някой наистина в този момент хванеше тази ръбеста слушалка и опиташе да се свърже с Мелник...
— Полупроводник5 — разсеяно провлачи майорът и се усмихна. — Полупроводник, полудяло. А брокерът какво?
— Брокерът... е с нас.
— Беше с вас. Сега ще е с нас. Нали той ви е превел през кордона, договорил се е? В нарушение на фитосанитарната карантина? Нали някой е дал подкуп на служител на Общността на Околовръстната линия? Така да се каже, ако не вие, то кой?
— Не — поклати глава Артьом. — Брокерът е с нас.
Свинолуп нищо не чуваше.
— Така че ще се наложи ние тук с брокера... да си пообщуваме. А вас ще ви изпратя с транспорт до Новослободска. Директно. И ще ми падне камък от сърцето.
Омир го погледна накриво. Но Артьом не можеше да остави тук този глупав младеж. Не и на Борис Иванович. Не и в тези трудни, тревожни времена.
— Пускаш всичките. Или хайде, обади се на Мелник.
Свинолуп потропа с пръсти по стола, завъртя като пумпал малкия тежък „Макаров“, стисна и отпусна юмрука си.