— Какво ме плашиш с Мелник? — изрече той най-накрая. — Той ще ме разбере, Мелник е офицер и аз съм офицер. Просто това ще бъде глупаво. Нали ние с вас имаме общи врагове. Трябва да се сражаваме заедно, рамо до рамо. Вие по вашия начин, ние — по нашия. Защитаваме метрото от хаос. От проливане на много кръв. Кой както може.
Беше горещо. Не стигаше въздух. В ушите пулсираше мътната вода. Не стига въздух, въртеше се в главата му. Леглото в ъгъла е скрито зад перде. Чехлите под масата. Просто да хване тази проклета завеса... Да я дръпне.
— Пускаш всички — повтори Артьом. — И тримата.
— До Новослободска. Моят участък е. От онази страна са чужди. И не искам да обяснявам на всеки за теб, за брокера, за твоя Мелник. Някой със сигурност ще доложи на началството. Ще ме измъчат с докладни.
— Още сега — натисна Артьом.
— Още сега да му...
Цък. Цък. Цък. Светците в ъгъла шепнеха, съвещаваха се. Мечовете на двамата бяха голи. Омир се опита да избърше с опакото на дланта си потта от плешивото си чело, но цялата тази пот не можеше да се подсуши.
Най-накрая Борис Иванович взе слушалката на плоския телефон с бутони.
— Агапов! Брокерът на изхода! Да. Нямам какво повече да кажа. Какво? А какво прави Леонов? Ами дай му. Трудът трябва да се заплаща. Да. Още повече той! Разказвач по рождение! Особено му се удава за невидимите наблюдатели... Направо се захласваш! — той се засмя. — Да. И давай брокера.
Артьом побутна Омир по рамото; тръгваме. Старецът взе да се надига, но бавно, сякаш се е закачил за нещо.
— Върнете ни вещите — каза Артьом.
— На границата — обеща Борис Иванович, ставайки сериозен, — Че току-виж избягате и опитате да се скриете. Нали така и не изяснихме подробностите от задачата ви. Не се безпокойте. На границата ще ви върнем всичко.
Преди да заключи кабинета, го огледа собственически Всичко там беше наред. Борис Иванович стрелна с поглед ъгъла, удари по строеви токовете на обувките си един в друг пред меченосците с нимбите и загаси осветлението. И Артьощ погледна през рамо за последен път — към завесата. Не е моя работа, каза си.
— На границата мъглите са навъсееени... — тихичко запя под нос Свинолуп.
Проспект на мира — Околовръстна имаше съвсем различно лице от сиамския си близнак. Радиалната станция сляпо се взираше в тъмнината, Околовръстната беше примижала от ярката светлина. Радиалната цялата беше преградена със сергии, лавки, купчини всевъзможни вехтории и стоки за масова употреба и изглеждаше общо взето като издокарал се на сметище клошар. Околовръстната, макар и сраснала за радиалната чрез преход, беше успяла някак да не въшляса от нея. Подът на черно-бели квадратчета беше изстърган и излизан, позлатата на тавана беше подновена, а самият таван, покрит със сложна шарка от скосени линии, макар и леко окаден, все пак даваше да се разбере, че някога е бил снежнобял. От него висяха тежки бронзови полилеи с множество лампи. На всеки от полилеите светеше само по една лампа, но и това беше напълно достатъчно, за да не остане на станцията нито едно тъмно кътче.
Част от платформата беше отредена за товарен терминал: при надвесилия се над една дрезина подемен кран докери със сини униформи пушеха апетитни и никак неевтини цигари; някакви сандъци бяха наредени и стояха в строй, дисциплинирано; от тунела пристигаше нов транспорт с товари, отекваха бодри псувни. Работата вървеше и животът спореше.
Домовете на местните бяха разположени в арките при изхода на платформите, за да не заемат залата и да не развалят красотата й: отворите бяха запълнени с тухли и даже измазани с бяло, вратите бяха от вътрешната стена, а до тях бяха направили още и прозорчета — с лице към полилеите; през завесите навярно човек можеше да си представи, че отвън просто се свечерява. А ако почукат на вратата — можеш да дръпнеш завесата и да видиш кой е, преди да отвориш. Хората тук бяха умити, дори облечени с чисти дрехи и колкото и да търси човек, не би могъл да намери в тълпата нито един дистрофик. Ако в този свят беше възможен раят, Проспект на мира със сигурност би бил една от неговите станции.
Борис Иванович се прости с тях още преди да излязат на открито; извини се, че трябва да отскочи до лазарета. От служебните помещения излезе да го смени някакъв чичко с мустаци, солиден и изряден, и изведе след себе си брокера Льоха. На него му беше разбита устната, но това не му пречеше да се усмихва.
— Ще дойдеш на Новосибирска с нас — съобщи му Артьом. — И после на Менделеевска.
— Където ще да е! — каза Льоха.
Чичкото изпъна захабения си от много пране пуловер — не униформен, разбира се, а един такъв хубав, с бродирани снежинки — и след като потупа Льоха по рамото, прикани тримата да го последват. Отстрани изглеждаше, сякаш четирима приятели крачат по платформата. Четирима приятели, шегувайки се, пушат на спирката.