Точно навреме се приближи прочутата маршрутка на Хан- за — димяща моторна дрезина с прикачено пътническо вагонче. Вагончето наистина беше открито отгоре, но затова пък оборудвано с меки седалки, изтръгнати от някой метровлак. Кондукторът събра по два патрона от всеки — пуловерът плати за цялата компания. Седнаха двама по двама едни срещу други, люшнаха се и потеглиха.
Не бяха останали повече свободни места. Отляво седеше жена с обезцветени коси и с гуша. Отляво — навъсен гражданин с голям нос и облечен с каквото му е попаднало. Отзад — млад сънен татко със сумтящо вързопче и торби под очите, после човек с просто неприлично шкембе и мургавичка девойка на около шестнайсет години с пола до пода — по-далеч от греха. Нататък имаше още хора, както и отпред в дрезината — хора с автомати, в кевларени жилетки и с титанови шлемове върху коленете. Но това не беше конвоят на Артьом; дори тук, в Ханза, с постоянното ѝ движение и негаснещо осветление тунелите си оставаха тунели и в тях можеше да се случи какво ли не.
— И в него — двайсет кила отрова за плъхове! — продължаваше оцветената жена разговора, започнат при предишния преход. — В последния момент го хванали.
— Озверели са. Отрова за плъхове! Този гад трябва да го накарат сам да изяде всичко! — изфуча шкембелията. — Колко можем да ги търпим тези! Тук има един, таковата, преминал от червените на наша страна... От Соколники. Казва, че те там вече си ядат децата! Онзи техен Москвин е антихрист! И иска всички нас също! Сатана!
— Чак пък децата... — провлачи недоспалият си татко с вързопчето. — Никой няма да тръгне да яде собствените си деца.
— Ти пък какво разбираш от живота! — изсумтя шкембелията.
— Собствените си деца — никой — упорито повтори онзи.
— Когато дойдат тук, тогава ще разберем — включи се в разговора пуловерът.
— Все по-зле и по-зле е! А миналата година? С бункера! Орденът едва устоя! Какво може да ги спре? — лъхтеше жената с гушата.
— Умират от глад, затова! — Шкембелията потри огромния си търбух. — Затова, таковата, напират към нас. Да отнемат и да си поделят.
— Да не дава Господ! — помоли се някой по старчески отзад
— А аз съм бил веднъж на прехвърлянето към Червената линия. И при тях няма нищо толкова страшно. Напълно цивилно. Всички са облечени образцово. Само ни плашат с тях!
— А ти направи ли поне крачка встрани от буферната зона?
Аз направих! Веднага ме награбиха, за малко не ме изправиха до стената! Фасадата им си изглежда нормално наистина!
— Не искат да работят, готованковците! — каза онзи с големия нос. — Ние всичко тук — с труда си. Двайсет години на галерите. А тези... Като скакалци са. Естествено, сега им дай нови станции, при себе си вече всичко са овършали. Ще ни изядат за нула време.
— А ние защо сме длъжни?! За какво?
— Тъкмо започнахме да живеем по човешки!
— Само да няма война... Война само...
— Ако искат — нека там да си ядат децата, да не напират при нас! Не ни е до тях...
— Ох, да не дава Господ! Да не допуска!
През цялото това време дрезината се движеше спокойно и бавно, пуфкайки с приятен дим — бензинов, от детството — през образцов тунел, сух, мълчалив и осветен през всеки сто метра с енергоспестяваща крушка.
И изведнъж — прас! — и настана тъмнина.
В целия тунел. Крушките угаснаха и сякаш Бог заспа.
— Спирай! Спирай!
Засвистяха спирачките, през глава полетяха един върху друг лелката с гушата, човекът с носа и всички останали, неот- личими в мрака. Бебето започна да мрънка все по-силно. Баща му не знаеше как да го успокои.
— Всички да останат по местата си! Не слизайте от дрезината.
Щракна едно фенерче, запалвайки се, после още едно. В подскачащите лъчи се виждаше как суетливо и неловко намъкват шлемовете си кевларовите бойци, как неохотно слизат на релсите и отцепват маршрутката, заставайки между хората и тунела.
— Какво?
— Какво стана?!
Радиостанцията на единия от кевларените заврещя, той се извърна от цивилните и избоботи нещо в отговор. Почака заповедта, не я дочака, а не знаеше какво да прави без нея, и застина в недоумение.
— Какво става там? — попита и Артьом.
— Зарежи, добре си седим! — отговори безгрижно пуловерът. — Закъде да бързаме?
— Де да беше така... — промърмори Льоха, смучейки устна.
Омир мълчеше напрегнато.