— Крехко нещо — промърмори Омир.
— А? — обърна се към него Артьом; старецът от толкова време вече мълчеше, че беше даже странно да го чуе човек.
— Имах един познат. Веднъж ми каза, че на Новосибирска витражите са се изпонапукали отдавна, крехко нещо. А аз бях забравил. И сега, докато идвахме, все си мислех, че ще ги видя.
— Нищо. Ще издържим — рече уверено пуловерът. — Ще спасим станцията. Бащите ни са могли, и ние ще успеем. Ако няма война, всичко ще издържим.
— Навярно — съгласи се Омир. — Просто чувството е странно. Аз тези витражи никога не съм ги обичал, а и Новосвободска не я обичах заради тези витражи. Мислих си, че е кич. Но сега, когато идвах, въпреки това очаквах да ги видя.
— Може и витражите да ги възстановим!
— Това едва ли — поклати глава Артьом.
— Ами щом ги няма, голяма работа! — усмихна се троснато Льоха. — Животът продължава и без тях. А къде тук ви е изходът?
— Всичко ще възстановим! Важното е да няма война! — повтори пуловерът, тупайки Льоха по гърба.
Той ги поведе към стълбата, над коловозите, през прохода — към Менделеевска. Преминаха през един кордон в камуфлажни униформи, през втори и едва тогава се мярна границата — с кафявия кръг на Ханза върху знамената, с картечното гнездо.
Льоха се въртеше, кой знае защо все се обръщаше назад; Артьом знаеше, че веселието му е пресилено, не е истинско. Омир беше стиснал устни и гледаше някъде под черепа си, в невидим екран. Пуловерът продължаваше да дрънка всякакви жизнеутвърждаващи неща.
На последния блокпост се мотаеха освен сивите граничари още и двама други, облечени като работници — със зацапани униформи и заваръчни очила на челата. В краката им беше багажът на Артьом: куфарът с противохимичната защита и раницата с радиостанцията.
Поздравиха, разтегнаха ципа, поканиха го да се увери, че и автоматът, и патронките са на мястото си, ето — ако иска да брои. Артьом се отказа да брои. Сега просто искаше да се махне оттук, да се махне жив и нищо друго не му беше нужно.
Не беше възможно да се бори сам с цялата им служба за безопасност. С цялата Ханза. А там, в стаята, зад завесата... Не, там нямаше нищо. Параноя.
— Е! — пуловерът потупа енергично Льохините зацапани лопатки и подаде ръка на Артьом. — На добър час!
Отстрани изглеждаше, сякаш четирима стари приятели се прощават, без да знаят кога ще се видят отново.
Едва когато преминаха вече в Менделеевска, когато хората в цивилни дрехи със сигурност вече не можеха да ги чуят, Омир хвана Артьом за ръкава и зашепна:
— Вие много правилно се държахте там с него. Защото можехме и да не излезем оттам.
Артьом сви рамене.
— Не мога да спра да мисля за едно нещо — продължи Омир. — Когато влизахме в кабинета му, той прибра едни разхвърлени чехли, помните ли?
— И?
— Та това нали не бяха негови чехли. Обърнахте ли внимание. Женски. Бяха женски. А драскотините...
— Глупости! — изръмжа срещу него Артьом. — Безсмислици!
— Да бяхме хапнали нещо — обади се Льоха. — Че сега кой знае кога ще попаднем вкъщи.
4 В оригинала — пересадочнме станции. Две станции с еднакви имена от различни линии, свързани помежду си чрез проход. — Б. пр.
5 Игра на думи с думата „водач“, която е „проводник“ на руски. — Б. пр.
Глава 6
Осем метра
— Тук, при нас, пътят е само в една посока — каза им на прощаване командирът на граничната застава, човъркайки с пръсти узряла върху шията му сочна пъпка.
И тогава им стана интересно къде ги е отвял вятърът.
Менделеевска се оказа полутъмна, мъглива от парата и напълно подгизнала. Стълбичката на прохода със съседната Новослободска се спускаше не върху гранитен под, а в езеро — тук хората живееха до глезените в студена мътна вода. Артьом разкопча куфара си — там лежаха неговите гумени ботуши. Използва случая да окачи върху себе си и автомата. Омир също беше в гума, веднага си личеше опитният пътешественик.
— Не знам какво е протекло — промърмори Льоха настръхнало.
Тук-таме във водата лежаха сковани от изгнило дърво рамки, с помощта на които човек можеше да се издигне малко над дъното. Бяха нахвърлени, както дойде, и никой не се опитваше да ги събира в острови или пътеки.
— Палети — досети се Омир, нагазвайки в студената мътилка, за да се добере до дървения мост. — По-рано използваха такива във фургоните. И цялото Подмосковие беше в рекламни табла: купувам палети! Продавам палети! Цял черен пазар за тези палети! И си мислиш: за какъв дявол изобщо му трябват на някого тези палети? Оказва се, че са ги трупали за Потопа.