— Защо го направи, идиот такъв?! А, тъпако?! — Артьом крещеше заради своята безполезност и тази на Олег, и на всичките.
— Не викай така — помоли го Олег. — Искам да умра спокойно. Ела, Рябушка... Ела при мен...
— Ах ти, гадино! Ах ти, идиот! Хващай го! Хващай го бързо за краката! Да вървим на Ханза! — крещеше брокерът на Артьом, улавяйки Олег под мишниците.
Но Льоха не можеше да държи нищо с разпорената си ръка. Тогава Артьом връчи на Омир куфара, нарами раницата на брокера, а самият той взе Олег — лек, омекнал — и го понесе на гръб към прохода.
— Дотук беше Олежка — казаха в тълпата.
— Да, замина си.
— И яйцето не го спаси.
Омир закрачи след тях; и Льоха също, глупаво гледайки в ранта си. Съвзелата се от шока кокошка закряка и се понесе след стопанина си, прелитайки от палет на палет. И всички кибици се понесоха след процесията, като се кикотеха и потриваха ръце.
Всички с изключение на един.
Веднага щом се отдалечиха, от джунглата се плъзна надолу половинчата сянка, притисна лице към дъските, пъхна ръчичка в мръсотията, в разбитото стъкло — няма страшно, на бездомниците всичко само им зараства, на тях кръвта им сама ще смели всякаква гангрена, а смъртта прибира само изнежените домашни деца, тя не иска да си хаби в тях костеливите зъби.
Докато се върнат в центъра на залата, при стъпалата, които се издигаха от подземното море до същите тези осем метра в далечните небеса, джунглите наоколо вече бяха окичени с менделеевци. Врявата беше утихнала, всички чакаха нещо.
Артьом излезе на брега, стъпи с гумените си ботуши върху гранита и продължи да се изкачва нагоре, като оставяше подире си мръсни локви.
— Ей, мъжаги! — извика той на граничарите, пристъпвайки тежко. — При нас тук има извънредно произшествие! Трябва в лазарета! Чувате ли?
Менделеевците се бяха скупчили, жадно гледаха и шушукаха.
От онази страна не последва никакъв отговор. Цареше мъртва тишина.
— Мъжаги! Чувате ли ме?
По стъпалата шуртеше ручейче и преливаше заразена кръв от оздравяващата Новослободска към трескавата Менделеевска; и това шуртене беше ясно и отчетливо. Артьом се изкачи още едно стъпало, изшътка през рамо, повика при себе си застаналите в самото начало на небесната стълбица Льоха и Омир.
— Няма да отида! — упорито заклати глава брокерът.
— Ами както щеш!
А как се получава така, помисли си Артьом, че ето, Ханза е сита, умита, сресана на път, а до нея, на осем метра дълбочина, е пещера с пещерни хора? Нали съдовете са скачени, как е възможно да...
Всички те бяха на мястото си. Командирът имаше озадачен вид: постоянно се пипаше по шията, после поглеждаше ръката си. Други двама пушеха; и това, кой знае защо, успокои Артьом. Пушат — значи са хора.
— Раненият в лазарета... Огнестрелна рана... Случайно се получи... — запъхтя той, мъкнейки Олег към чувалените бруствери.
И наистина, я колко пясък, мислеше си Артьом. И за какво Олег да умира?
— Входът към станция Новослободска е затворен — казаха му. — Карантина. Нали предупреждавахме.
Артьом се приближи още повече, доколкото можеше, но бойците, без да изпускат цигарите от зъбите, вдигнаха дулата си.
— Стооой — произнесе командирът.
И какво го е ядосало? Артьом се вгледа.
Оттук вече беше ясно: командирът все пак беше успял да спука пъпката. И сега от нея се точеше по капка кръв; веднага щом той я избършеше, тя отново започваше да набира, да набъбва. И отново трябваше да я дои.
— Ние имаме визи! Визи! Току-що излязохме от вас!
— Къде е моята Ряба?
— Отстъпи!
Той дори не поглеждаше нито Артьом, нито простреляния Олежка. Само пръстите си, червените капки. И смешно извиваше очи настрани, сякаш се надяваше да види разчоплената си шия.
— Може би ще се договорим? Само до лазарета... Ще платим. Аз ще платя.
На бойците им беше все едно: цигарите ги успокояваха. Те чакаха търпеливо какво ще нареди началникът им — да стрелят или не. Олежек не ги трогваше.
— Ти кого мъкнеш там, дивак ли? — раздразнено попита командирът пъпката си.
— Рябушка.
— Гледайте, това е онзи, с яйцето! По килта го познах! — зарадва се най-накрая един от бойците.
Кокошката, хваната от Омир, биеше с глупавите си слаби криле. Искаше при стопанина си — на небето.
— Дивак? Как така дивак?
— Отстъпи!
— Та той сега ще умре тук!
— Той има ли виза? — Командирът си спомни нещо; извади от джоба си парче хартиена салфетка, загъкна с нея раната си.
— Няма виза. Не знам!
— Отстъпи! Едно. Броя до три.