— Него поне временно! Колкото да му зашият дупката!
— Две — командирът вдигна салфетката, погледна — много ли кръв е изтекло? — и остана недоволен.
— Колко жалко. За яйцето. Жалко.
— Пуснете ни, гадове!
— Слушай, Дон Кихот! Та те там като мухи.., — каза на Артьом един от бойците.
— Ти тях всичките ли се каниш да ги спасяваш? Няма да ти е по силите! — изсумтя друг, изплювайки изтлялата угарка.
— Моля ви! А? Моля ви!
— Три. Нарушаване на държавната граница. — Командирът се намръщи — пъпката никак не искаше да се затваря.
И погледна за пръв път към Олег, за да се прицели в него.
Нещо драсна като кремък, изщрака — автомати със заглушители, на Ханза пазят слуха на войниците — и куршумите нащърбиха стената, клъвнаха тавана. Надолу се спусна прах като завеса.
Спаси го само службата при Мелник. Науката на тялото се справя и без ума. Всеки усеща къде автоматното дуло ще посее бъдещата гибел, и пада, хвърля се на земята, изплъзва се от гибелта, преди главата още да е разбрала.
Падна, смъкна от себе си живия чувал, запълзя, помъкнал Олежка след себе си. Продължиха да стрелят по тях, опитвайки се да ги уцелят, но прахта пречеше.
— Гадини сте вие!
Шибна още един куршум — по посока на гласа. Откърти малко бетон.
Маймуните отзад избухнаха във възторжени подигравки.
— А така, виж как ни е на нас!
— Пясък ли ти сипаха!
— Мислеше, че си бял човек, а?
— Хайде, опитай още веднъж!
Тук можеше само безполезно да се умре. Нищо друго не можеше да се направи.
Артьом се спусна едно стъпало по-надолу и още едно. Придърпа Олег. Онзи дишаше напрегнато и се стараеше да не кьрви много, но ставаше все по-блед.
— Чуваш ли, чичо! Дори не си го помисляй, ясно? Как да се измъкнем от вас?! На Цветен булевард трябва да има нещо... Трябва да има нещо, нали, чичо?!
— Там имаше бордей — спомни си Омир.
— Ето! В бордея може да има лекар. Може, нали? Да отплаваме дотам. Не ми заспивай, гадино! Аз теб сега... Не заспивай!
Но до бордея не можеше да се доплава. Нито Олег, нито никой. Нямаше на какво. Двата канала по краищата на платформата бяха с пусти брегове.
— Напразно. Той е пътник за онзи свят — сънено осъди брокерът Олежка.
— Ей сега — каза Артьом. — Ей сега.
— Искам да умра — потвърди Олег. — И яйцето ми разбиха. Много се уморих да живея.
— Затваряй си устата! — Артьом сръчка с цевта застиналия брокер. — Да беше намерил как да се ометем оттук! А ти си покажи тумбака!
Ами какво: мръсна кожа, в кожата — дупка, от вътре навън прелива рядка водица, всичко е размазано. Омир също погледна, сви рамене. Един Бог знае дали ще умре, или не. Навярно ще умре.
Льоха се хвана за своя Христос като за парашутно въже, размърда се и тръгна, като се плъзгаше и привеждаше, да търси спасение. Да търси изход от вълчата яма.
Кой е виновен за това, опитваше се да определи Артьом. Той сам си е виновен, този човек с яйцето. Аз не съм стрелял в него. Когато умре, сам ще си бъде виновен.
— Между другото, той ми обеща кокошката, ако умре — каза току над ухото му едра жена с издута гръд и подуто око. — Много неща ни свързваха с него.
— Махай се — помоли тихо Олежек. — Вещице.
— Не си вземай грях на душата. Там кокошката няма да ти трябва. Кажи им, че ми я даваш. Докато още можеш.
— Махай се. Остави ме да си помисля за Бог.
— Завещай ми кокошката и си мисли. А най-добре веднага ми я...
Кокошката скри очи под дланта на Омир. На нея вече ѝ беше все едно.
— Как да се измъкнем оттук, лельо? — попита Артьом насинената.
— Къде си тръгнал, сладур? И защо? Тук нали също хора живеят. Кокошката може и заедно да я държим. Ето, Олег ще издъхне... А ние с теб ще се договорим! — тя му намигна с онова око, с което все още можеше да намига.
Не го убих аз, реши Артьом.
— Ей, ей!
Чуваше се някаква песен, носеше се отдалеч.
Марш.
— Ей! Там!
— Какво?!
— Там някой плава! От тунела плава!
Льоха стоеше, втренчен смаяно в задействалия се Исус.
Артьом подхвана Олежка, който, като изсъхваше, ставашевсе по-лек и всички се затичаха към канала коловоз.
Там наистина се показа нещо. Сал? Сал!
Светеше закачен на нечие чело фенер, пляскаха весла, звучеше нестроен хор. Гребяха откъм Савеловска и отиваха точно към Цветен.
Артьом изскочи насреща им, като за малко не пропадна заедно с ранения в канала, за да потънат идиотски в последна момент.
— Стойте! Ей! Стойте!
Веслата престанаха да бързат. Но още не можеше да се разбере какво има там. Кой е там.
— Не стреляйте! Не стреляйте! Вземете ни! До Цветен! Имаме пари!