А Москва... Ето я. Стои си. На крака. Като жива.
— Вие какво, пукнали ли сте там, какво, всичките ли?!
Шшшшш...
Може би сега му отговаряха душите им, преселили се в радиоефира? А може би така звучеше фонът? Смъртта също би трябвало да си има свой глас. Може би точно такъв: шепот. Цццц... Хайде, хайде. Не шуми. Успокой се. Успокой се.
— Тук Москва! Отговорете!
Може би сега ще чуят?
Ето, точно сега в слушалката ще се изкашля някой, ще се промъкне развълнувано през съскането, ще закрещи от далече - далече:
— Тук сме! Москва! Чувам ви! Приемам! Москва! Само не се изключвайте! Чувам ви! Господи! Москва! Москва излезе на линията за свръзка! Колко сте оцелелите там?! Ние тук имаме колония, двайсет и пет хиляди души! Земята е чиста! Фонът е нулев! Водата е незаразена! Храна? Разбира се! Има лекарства, има! Изпращаме спасителна експедиция за вас! Само се дръжте! Чувате ли, Москва?! Най-важното е да се държите!
Ииииииу. Пустота.
Това не беше опит за радиосвръзка, а спиритичен сеанс. А той изобщо не се удаваше на Артьом. Духовете, които призоваваше, не искаха да идват при него. На тях и на онзи свят си им беше хубаво. Те гледаха отгоре към фигурката на Артьом, прегърбена в редките пролуки между облаците, и само се усмихваха: там? При вас? Благодаря, не!
Кхххххх.
Спря да върти проклетата ръчка. Смъкна слушалките. Изправи се, прецизно намота проводника на антената — бавно, насилвайки се с тази прецизност, защото му се искаше да го накъса на парчета и да го запрати от четирийсет и шестия етаж в пропастта.
Прибра всичко в раницата. Метна го на гръб — дявол изкусител. Понесе го надолу. Към метрото. До утре.
— Направи ли обеззаразяване?
— Направих.
— По-ясно!
— Направих!
— Направил бил, аха... — изцъка недоверчиво слушалката и Артьом я запрати към стената с омраза.
Вътре във вратата заскърца ключалката, прибирайки езиците си. После вратата изпъшка протяжно, отвори се и метрото лъхна към Артьом със застоялия си, тежък дъх.
На прага го посрещна Сухия. Или усещаше кога Артьом ще се върне, или всъщност изобщо не си тръгваше оттук. Навярно усещаше.
— Как си? — попита той уморено, беззлобно.
Артьом сви рамене. Сухия го обходи с поглед. Меко, като детски лекар.
— Там един човек те търсеше. Дошъл е от друга станция.
Артьом се приближи.
— Да не го изпраща Мелник?
В гласа му прокънтя нещо, сякаш са изпуснали гилза на пода. Надежда? Или малодушие? Или нещо друго?
— Не. Някакъв старец.
— Какъв старец? — Цялата му последна сила, събрана за в случай, че вторият му баща отговори „да“, веднага изтече от Артьом, моментално отиде в канала и сега му се искаше единствено да легне.
— Омир. Нарече се Омир. Познаваш ли такъв?
— Не. Лягам да спя, чичо Саш.
Тя не помръдна. „Спи ли, или не?“ — чудеше се Артьом. Мислеше си го така, машинално, защото за него вече нямаше никакво значение дали тя спи, или се преструва. Свали дрехите си и ги натрупа на купчина до входа, потърка зиморничаво рамене, притисна се сиротно към гърба на Аня, придърпа към себе си одеялото. Ако имаше второ, дори нямаше да я докосне.
По часовниците на станцията беше някъде седем вечерта. Но Аня трябваше да стане в десет — и за гъби. А Артьом го бяха освободили от гъбите като герой. Или като инвалид? И с останалото се занимаваше по свое желание. Събуждаше се, когато тя се върне от смяна — и се качваше горе. Изключваше се, когато тя все още се правеше, че спи. Така живееха — в противоположни фази. В едно и също легло, но в различни измерения.
Внимателно, за да не я събуди, Артьом започна да придърпва капитонираната червена завивка върху себе си. Аня го усети и без да каже нито дума, яростно придърпа одеялото в обратна посока. След като тази идиотска борба продължи минута, Артьом се предаде и остана да лежи гол на края на леглото.
— Супер — каза той.
Тя мълчеше.
Защо лампичката гори отначало, а после прегаря?
Тогава той легна с лице към възглавницата — за щастие, имаха две, затопли я с дъха си и така заспа. А в подлия си сън видя Аня друга — смееща се, дръзка, закачаща се весело с него, някаква съвсем млада. Макар че колко беше минало? Две години? Два дни? Дявол знае кога може да е било това. Тогава им се струваше, че пред тях има цяла вечност, и на двамата им се струваше така. Получаваше се, че всичко това е било преди цяла вечност.
В съня му също беше студено, но там Аня го изстудяваше — изглежда, го гонеше из станцията гол — от закачливост, а не от омраза. И когато Артьом се събуди, по инерция от съня още цяла минута вярваше, че вечността още не е свършила, че те с Аня се намират едва в средата ѝ. Искаше да я повика, да ѝ прости, да обърне всичко на шега. После си спомни.