На станция ВДНХ животът беше добре уреден и народът беше разглезен: в палатките на отделни хора светеха отмъкнати отгоре малки диоди, а за общите места си го имаше все още старото аварийно осветление — лампи с червени стъклени капаци; под такива би било удобно, да речем, да се проявяват негативите на снимки. Та и душата на Артьом бавно се проявяваше в този червен цвят, появяваше се от проявителя и ставаше ясно, че е била заснета още там, горе, в майския ярък ден.
А в друг ден — октомврийски, навъсен — е била осветена.
— Отлична история, а, Жен? Помниш ли черните? — шепнеше Артьом; но винаги отговаряха други. Винаги отговаряха не които трябва.
— Здрасти, Артьом!
— О, Артьом!
Всички го поздравяваха. Някои се усмихваха, други се мръщеха, но всички го поздравяваха. Защото всички помнеха черните, а не само Женка и Артьом. Всички помнеха тази история, макар и никой да не я знаеше.
Метростанция ВДНХ: крайната. Родният му дом. Двеста метра дължина и на тях — двеста души. Мястото е точно колкото трябва; ако е по-малко, няма да стига въздух, ако е повече — няма да стига топлина.
Станцията е била построена преди сто години, по времето на предишната империя, от обичайния ѝ имперски материал — мрамор и гранит. Замислена е била да бъде тържествена като дворец, но разбира се, е била закопана под земята, така че се е получило нещо средно между музей и гробница. Тук витаеше духът на прадедите, както и на всички останали станции, дори и по-новите — беше съвсем неунищожим. Уж бяха израснали като жители на метрото, а всички сядаха на бронзовите колене на някакви древни старци и не можеха да слязат оттам — не ги пускаха.
Окадени сенчести колони, в арките между тях са разпънати древни и износени армейски палатки; във всяка от тях — семейство, в някои — по две. Тези семейства може просто да се разбъркат и навярно никой няма да забележи разликата; когато живееш двайсет години на една станция, когато между твоите тайни и съседските, между всички стонове и всички викове има само един слой брезент, така се получава.
Някъде другаде хората сигурно вече щяха да са се изяли помежду си — та нали заради завистта и ревността към Бог, че обича повече чуждите деца, и невъзможността да разделиш с другите своя съпруг или съпруга и жилищната площ си струват да удушиш някого; но не и тук, не и на ВДНХ. Тук се получи някак простичко — и по свойски.
Като в село или като в комуна. Няма чужди деца; на съседа му се е родило здраво — всеобщ празник; твоето е болно — всеки помага с каквото може. Няма къде да се заселиш — другите ще се отместят. Сбиеш се с другаря си — теснотията ще те помири. Жената те напуска — ще ѝ простиш рано или късно. Нали всъщност никъде не е отишла, а си е останала тук, в тази същата мраморна зала, отгоре над която са натрупани един милион тона почва; само дето сега спи зад друго парче брезент. Но всеки ден ще се срещате с нея, и то неведнъж, а сто пъти. Ще се наложи да се разберете. Нима да се получи да си представиш, че я няма и не я е имало. Важното е, че всички са живи, останалото вече... Като в комуна или като в пещера.
Оттук имаше изход — южният тунел, който водеше към Алексеевска и по-нататък, към голямото метро, но... Може би работата беше там, че ВДНХ беше крайна станция. И тук живееха онези, които вече не искаха и не можеха да отидат никъде. Които се нуждаеха от дом.
Артьом се спря до една палатка, застина. Стоеше, светейки във вътрешността през износения брезент, докато навън не излезе лелка с подпухнало лице.
— Здравей, Артьом.
— Здравейте, Катерина Сергевна.
— Жен не е тук, Артьом.
Той ѝ кимна. Прииска му се да погали косите ѝ, да я хване за ръката. Да ѝ каже: знам аз, знам. Всъщност знам всичко, Екатерина Сергеевна. Или вие казвате това на себе си?
— Ела, Артьом. Ела. Не стой тук. Ела там, пийни чайче.
— Да.
Станцията беше отрязана от двете страни при ескалаторите — сами се бяха зазидали и запушили вътре, за да не идва отровен въздух от повърхността... Е, и срещу всякакви гости. От едната страна, където беше новият изход — напълно. От другата, където беше старият — бяха оставили шлюз за качване в града.
Там, където беше глухата стена, имаха кухня и клуб. Печки за готвене, домакини с престилки се суетят, приготвят нещо за обяд на децата и мъжете си; по тръбите на въглищните филтри върви вода, шурти, излива се в котлите, почти прозрачна; веднага започва да свисти чайникът — от смяната във фермата дотичва пратеник за гореща вода, избърсва си ръцете в панталоните, търси сред готвачките жена си, за да я прегърне нежно, да ѝ напомни за любовта си и същевременно да хапне предварително някое полуготово късче храна.