Иван Атанасов
Метрото
Джак Нортън вървеше с фенерче в ръка през изоставената станция на метрото и разглеждаше с тъга нашарените с графити стени, пълните със зловонна вода шахти, запустелите съоръжения и ръждясалите релси. От последния път, когато беше идвал тук, мястото се беше променило до неузнаваемост. Всичко тънеше в прах и мръсотия. Станцията беше заприличала на бунище. Земята беше покрита с тонове боклуци — фасове, празни кутии и бутилки от бира, смачкани хартии, изгнили хранителни отпадъци, употребявани спринцовки и хиляди парчета стъкло, които проблясваха в полумрака като изцъклени очи.
Метрото минаваше за най-опасното място в града. За него се разказваха какви ли не страхотии. Но засега тук беше доста спокойно — Джак не беше срещнал по пътя си нищо по-обезпокоително от няколко тъмнокафяви купчинки със съмнителен произход, по които лазеха мухи. Нямаше крадци и убийци, нямаше бездомници или наркомани, нямаше и помен от хора. Единствените живи същества бяха големите сиви плъхове, които от време на време изскачаха от пукнатините и шахтите, и легионите от мравки и хлебарки, които пъплеха навсякъде.
Нортън често сънуваше кошмари. И те винаги бяха свързани с метрото. Но в сънищата му то не беше тихо и спокойно, а зловещо, изпълнено с чудовища място.
Не беше идвал тук от години. От катастрофата. И сега, като гледаше кафеникавочервените релси, спомените нахлуваха в главата му ослепително ярки. Виждаше приближаващия се влак и застаналия до него машинист, който крещеше нещо и ръкомахаше. Виждаше дори собственото си лице, разкривено от уплаха пред неизбежния сблъсък. Чуваше тракането и скърцането на спирачките, свистенето на метала и писъците на ужасените хора. Всичкият този шум се сливаше в някакво невъобразимо бучене, напомнящо предсмъртния рев на Минотавър, в безумен вик на отчаяние, който пробождаше мозъка му като нажежен шиш. После викът преминаваше в оглушителна експлозия и двата влака се врязваха един в друг.
След това идваше тъмнината.
Когато се събуди в болницата с фрактура на черепа и пукнат таз, Нортън разбра, че ще живее. Беше извадил невероятен късмет. Миг преди сблъсъка беше скочил от влака и това го беше спасило от сигурна смърт. Деветдесет и седем пътници бяха загинали, смазани от тонове метал. Влаковете се бяха превърнали в стоманени саркофази за осемдесет и двама от тях, а останалите петнадесет бяха умряли впоследствие от нараняванията си. Сред оцелелите имаше около триста ранени. Част от тях бяха оживели с цената на ампутирани ръце и крака, превръщайки се в инвалиди. Пресата нарече трагедията в Стенджант Пънч най-кървавата железопътна катастрофа в историята на Съединените щати от 9 юли 1918 г. насам, когато при подобен инцидент край Нешвил, Тенеси бяха загинали сто и един души.
Съдът оправда Нортън. За злополуката бил виновен другият машинист, Уилям Крюгер. Какво го бе накарало да спре влака си на триста метра от станцията, при положение че по същата линия след него се движел друг пътнически влак, така и не стана ясно. Крюгер беше сред онези осемдесет и двама нещастници, които напуснаха местопроизшествието в найлонови чували.
Две седмици по-късно затвориха метрото и го превърнаха в бунище. Никой не искаше да минава през него — смятаха, че мястото е прокълнато. Нортън си смени професията, ставайки шофьор на такси, защото след инцидента изпадаше в панически ужас при вида на влак. Но споменът за катастрофата и вината за загиналите пътници продължиха да го преследват.
С голямо усилие на волята Джак се опита да изгони мъчителните спомени от главата си и да се съсредоточи. Беше дошъл тук, за да се изправи пред страховете си и да се отърве от кошмарите, които го измъчваха почти всяка нощ.
Той слезе от перона, тръгна между релсите и навлезе в тунела, който водеше на изток, към следващата запустяла подземна станция. Тук боклуците и хлебарките бяха по-малко. Но не и зловонието. То непрекъснато се усилваше, докато в един момент стана толкова нетърпимо, че принуди Нортън да извади носната си кърпа и да я притисне към носа си.
След десетина минути, които се сториха на мъжа цяла вечност, лъчът на фенерчето му освети няколко зелени петна по една от траверсите. Да. Това беше мястото на катастрофата. От отдела по чистотата бяха сменили чакъла и бяха измили кръвта от железните повърхности, но бяха пропуснали няколко капки, които благодарение на плъзналата по желязото ръжда с времето бяха добили зеленикав цвят.
А колко много кръв беше имало! Достатъчно, за да оставят обувките на спасителните екипи и на оцелелите пътници кървави отпечатъци оттук до станцията — цели триста метра, човече! Собствениците на метрото се бяха опитали да потулят този факт, но за ужас на близките и роднините на загиналите той бе превърнат от медиите в истинска сензация.