При спомена за снимките, които беше видял във вестниците (местните телевизии бяха излъчили поне дузина репортажи за инцидента, но той умишлено не ги беше гледал), Нортън потръпна. Огромни купчини смачкана до неузнаваемост ламарина, а край тях — разкъсани, обезобразени, усукани тела и откъснати крайници. И най-ужасната от всички фотографии: върху баластрата между две траверси лежи детска глава — омацаната с кръв руса коса е сплетена на две плитки, завършващи с розови панделки, на мястото на долната челюст зее червена дупка, а широко разтворените сини очи гледат обвинително към читателя. Към Джак.
Стреснат от някакъв стържещ шум, Джак вдигна рязко глава и насочи фенерчето към черното гърло на тунела пред себе си. За миг му се стори, че кошмарите му се сбъдват и върху него връхлита омразният влак. После огромната сянката, която бе зърнал върху стената, се превърна в проскубана, трикрака сива котка, изпълзяла от отвора на ръждясала тенекия. Котката го изгледа уплашено със смарагдовите си очи, след това се обърна и потъна в мрака с чевръсто куцукане.
Мъжът въздъхна от облекчение и се отпусна тежко върху релсите, защото усети, че краката му треперят. Вижте го само колко е жалък. Още малко и ще се разхленчи като някой шестгодишен пикльо. За малко да се подмокри от страх заради една саката котка. Не иска да си признае, но в момента е готов да размени всичките пръсти на лявата си ръка (дясната винаги му се е струвала по-симпатична) за таблетка лексотан — вълшебното хапче, което жена му пие всяка нощ преди да си легнат.
Изведнъж осъзна, че е настъпил кърпичката си, а дори не е разбрал кога я е изпуснал. Господи, колко е разсеян. Също като в деня на злополуката. Ако беше видял онзи влак по-рано, ако беше натиснал навреме спирачки… Може би русото момиченце, което приличаше толкова много на дъщеря му, сега щеше да е живо. И нямаше да го гледа с онзи ужасен, обвинителен поглед.
Прииска му се да е мъртъв. Да е смазан, разкъсан и обезобразен, досущ като деветдесет и седемте пътници, чиито живот не беше успял да опази.
И тогава релсите завибрираха.
Може би Господ беше чул молитвите му?
Разнесе се тракане.
Джак погледна наляво и го видя. Неговият влак. Приближаваше се неумолимо и го застигаше. Сякаш летеше по релсите.
Мъжът се изправи и впери невярващ поглед в предното стъкло на червения локомотив. Стори му се, че зад него наднича едно бледо лице, изкривено в гримаса. Неговото лице. С устни, разтеглени в зловеща усмивка.
Нортън изкрещя от ужас и побягна с всички сили. Тичаше, за да си спаси кожата. Бягаше, сякаш го гонеха всички дяволи от ада. Спъваше се, падаше и пак ставаше. Не спираше да бяга. Нищо не можеше да го накара да спре, защото бягаше от собствената си смърт.
Влакът го настигаше. Вече беше само на метри от него. Чуваше бученето на машините. Мозъкът му пулсираше от силата на звука. Имаше чувството, че ще му се пръснат тъпанчетата.
Бученето се превърна в оглушителен рев. Пред Нортън се появи друг влак. Деветвагонният зелен пътнически влак на Крюгер.
Той извика и се хвърли встрани от линията. Двата влака се сблъскаха. Избухна оглушителна експлозия, която разтърси целия тунел. Ударната вълна го пое, откъсна го от земята и го захвърли към близката стена. Мъжът разпери безпомощно ръце и си помисли, че това е краят, после го обгърна тъмнина.
Когато тъмнината най-сетне изчезна, на нейно място дойде болката.
„Боли — помисли си Джак и присви очи. — Значи съм жив?!“
Мисълта, че е жив не го успокои. Трябваше да провери дали може да се движи. Размърда пръсти, стисна зъби и се надигна. Подпря се на стената и с мъка се задържа, за да не падне. Беше невероятно, но изглежда нямаше нищо счупено. Само няколко натъртвания и една цицина на челото.
Постепенно болката попремина и мислите му се проясниха. Вдигна фенерчето, което беше изпуснал на земята и освети релсите. Влаковете ги нямаше. Нямаше абсолютно никакви следи от експлозията. Нищо не подсказваше за драматичните събития, разиграли се преди малко.
„Сигурно съм имал халюцинации — каза си Нортън. — Прилошало ми е от застоялия въздух, изгубил съм съзнание и съм си ударил главата.“
Той се отдръпна от стената и тръгна бавно и несигурно покрай железопътната линия обратно към станцията, откъдето беше дошъл. Чувстваше се замаян, а ушите му не спираха да бучат.
И дали само така му се струваше или тунелът наистина бе започнал да се стеснява? Никога не беше страдал от клаустрофобия, а сега имаше чувството, че с всяка следваща крачка стените и таванът се приближават все повече към него и заплашват да го смачкат. Възможно ли беше наистина да се движат?