Трупът имаше само три крака. Това беше същата котка, която неотдавна го беше подплашила, изскачайки от една тенекия.
Значи затова трупът беше още топъл, а надписът — яркочервен. Убиецът беше извършил пъкленото си дело само преди броени минути.
От провесената на стената кожа се откъсна голяма рубинена капка и полетя към малката локва кръв, която се беше образувала отдолу.
Докато я гледаше как пада, Джак почувства остра болка в гърдите си, сякаш някой беше изсмукал всичкия въздух в тунела. Значи призрачните стъпки и невидимия поглед не са били плод на въображението му. Значи някой действително се е прокрадвал в мрака зад гърба му.
ПЛЯС!
Убиецът го беше проследил в метрото, после го беше изпреварил, за да остави кървавото си послание. Послание, с което искаше едновременно да го ужаси и да му съобщи за присъствието си. А сега се спотайваше някъде наблизо и се наслаждаваше на страха му. Но кой беше той и откъде знаеше името му? И, което беше още по-важно, какво възнамеряваше да прави с него? НЕ ТРЯБВАШЕ ДА СЕ ВРЪЩАШ, ДЖАК. „Касапина“ ли беше това? Или някой жаден за възмездие роднина на загинал при катастрофата пътник, който се канеше да го одере жив, както беше постъпил с тази бедна котка? Някой психопат, който се беше навъртал години наред около входа на станцията с надеждата, че един ден Джак ще се върне на местопроизшествието и ще намери там смъртта си от неговата ръка?
От кървящата кожа се отрони нова капка.
Нортън продължи да отстъпва назад, като въртеше трескаво глава.
ПЛЯС!
После се обърна и побягна към онзи край на тунела, който, ако се съдеше по лекия наклон на пода, водеше към повърхността. Към повърхността и към огрените от слънчева светлина улици на Стенджант Пънч, по които не бродеха призрачни влакове и тайнствени убийци, а въздухът беше свеж и прохладен. Едно гласче му нашепна, че убиецът ще очаква да тръгне именно натам и че навярно ще го чака скрит зад следващия ъгъл; че вратата в края на тунела може да е заключена или дори зазидана. Но Джак не му обърна внимание и продължи да тича, защото знаеше, че няма достатъчно смелост да измине отново дългия път, който го делеше от станцията. Не и когато сърцето му се свиваше при мисълта, че зад всеки завой може да го дебне смъртта.
Страхът беше изострил сетивата му до крайност, но единствените звуци, които чуваше, бяха тежкото му дишане и ритмичното пошляпване на кожените му обувки по бетонния под, което отекваше след него като тропот на копита, за да заглъхне нейде в дълбините на метрото.
Бягаше с протегнат напред фенер, за да осветява пътя пред себе си, но въпреки това забеляза шахтата едва когато зейна непосредствено пред краката му. Беше кръгла, заемаше една трета от широчината на тунела и изглеждаше като стотиците колекторни шахти (от онези с железните стъпала, които позволяват на техниците да се спускат до дъното им и да човъркат намиращите се там кабели), покрай които беше минавал по улиците на града. С други думи изглеждаше съвсем обикновена, ако не се брои факта, че нямаше капак. И все пак… Стори му се странно позната, сякаш я беше виждал и преди. Може би в сънищата си? Освен това Нортън имаше необяснимото чувство, че в нея има нещо, което го зове. Нещо, което го чака от много, много време… И няма търпение да приветства идването му.
Обзет от любопитство, Джак се наведе и надникна предпазливо във вътрешността й.
От шахтата изскочиха две ръце, сграбчиха го за косата и го дръпнаха надолу. Той залитна, онемял от изненада, вкопчи се в ръба на дупката и се озова лице в лице с някакво кошмарно създание, чийто черти зърна само за миг. После фенерът, който беше изтървал, се търкулна в шахтата и всичко потъна в мрак.
А Нортън започна да крещи. Защото лицето, което беше видял, принадлежеше на Уилям Крюгер, мъртвият машинист.
В този миг луминесцентните лампи, които бяха разположени през три метра по тавана на тунела и които навярно не работеха от години, примигнаха и се включиха с тихо бръмчене.
Но Джак беше прекалено ужасен, за да обърне внимание на това чудо.
Съществото, което сякаш беше излязло от филм на Джон Карпентър, отхапа върха на носа му и го блъсна назад. Мъжът изпищя от болка, удари гърба си в стената и се свлече бавно на бетонния под, изпразвайки несъзнателно пикочния си мехур. Топлата урина се стече по крачолите на дънките му, намокри късите му памучни чорапи и изпълни новите му кожени обувки с лепкавата си мокрота. Но Нортън изобщо не забеляза това, защото беше прекалено зает да стиска остатъка от носа си и да гледа с изумление ярката кръв, която шуртеше между пръстите му и се разливаше по светлосинята му риза.