Мъжът се премести с още една педя.
— Деветдесет и седем души умряха заради твоята немърливост. Деветдесет и седем мъже, жени и деца. А ти остана жив. Не е честно, не мислиш ли?
— Аз…
— Трябваше да те изпратят на електрическия стол. Какво говоря? Трябваше да те пребият до смърт с камъни. — Мъртвецът пристъпи напред и очите му се присвиха заплашително. — А вместо това за всичко обвиниха мен. Мен, Уилям Крюгер — човекът с най-чистото досие в цяла Америка. Машинистът, чието единствено прегрешение беше, че получи внезапен пристъп на епилепсия и, от страх да не изгуби управление, спря влака, докато пристъпът премине.
Джак запуши ушите си с ръце.
— Няма да те слушам повече. Ти не съществуваш. Ти си плод на моето въображение.
— Така ли? Тогава защо непрекъснато се държиш за носа?
Нортън забеляза, че кръвта, която шуртеше от безформеното парче плът по средата на лицето му, се е увеличила двойно и побърза да го стисне отново.
— Виж какво, Джак — каза чудовището и протегна към него покритата си с мехури ръка. — Направи услуга и на двама ни. Вземи този бръснач и си срежи вените. Постъпи като истински мъж поне веднъж в живота си.
Джак се облегна на стената и се изправи, като дишаше тежко през широко отворената си уста. От усилието по челото му избиха ситни капчици пот, а пред очите му затанцуваха черни кръгове. Опита се да фокусира мъртвеца, но откри, че вижда всичко като в мъгла. Беше изгубил прекалено много кръв и му се виеше свят. Освен това краката му се подгъваха. Щеше да има достатъчно сили, за да ходи — не се съмняваше в това. Но не и за да избяга от съществото, което се намираше достатъчно близо до него, за да пререже гърлото му с един замах.
— Какво си ти? Дявол? Демон? Знам, че не си Уилям Крюгер, защото той е мъртъв от четири години и погребаното му тяло отдавна се е превърнало в скелет.
— Аз съм твоята съвест — отвърна говорещият труп и отново се усмихна. — Хайде, Джак, вземи бръснача.
Нортън протегна колебливо ръка.
— Послушай съвестта си.
— Да послушам съвестта си… — Мъжът грабна бръснача и го заби в противното лице на дяволското изчадие. — По-скоро бих послушал някой плъх, отколкото теб.
— Наистина ли? — Черният костюм на Крюгер се разпадна на прах, а голото му тяло се свлече на земята в безформена купчина от гърчещи се сиви плъхове. И без да ги брои, Джак внезапно разбра, че те са точно деветдесет и седем, защото всеки от тях имаше човешко лице — лицето на някой от загиналите при катастрофата пътници.
— Сега ще си прережеш ли вените? — попита един плъх с детско гласче и побутна към краката на мъжа падналия на пода бръснач. Въпреки че нямаше руси плитки, физиономията му несъмнено принадлежеше на малкото момиче, чиято откъсната глава Нортън беше видял на снимка във вестника.
Джак изкрещя и побягна към следващия завой на тунела, който би трябвало да го изведе на повърхността, а зад гърба му се разнесе задружния смях на деветдесет и седем гърла.
Беше пробягал не повече от петдесет крачки, когато усети, че краката му се подкосяват, а черните петна пред очите му са на път да погълнат напълно ярката светлина, която излъчваха луминесцентните лампи. Въпреки това мъжът стисна зъби и продължи да тича бавно напред, докато не зави зад ъгъла, който беше видял. Едва тогава спря и облегна гръб на стената, за да си отдъхне и да си поеме глътка въздух. Сърцето му туптеше толкова яростно, че Джак нямаше да се учуди, ако изскочи през устата му и падне на земята. Той се ослуша, за да разбере дали преследвачите му са наблизо, но бученето в ушите му беше толкова силно, че би заглушило и стъпките на някой рицар в пълно бойно снаряжение. Облиза изпръхналите си устни и усети сладникавия металически вкус на кръвта, която бликаше от отхапания му нос и капеше по пода. Колко кръв беше изгубил досега? Един литър? Повече? Прясната рана не спираше да пулсира, а в краката му вече се беше образувала малка червена локва. Колко минути или секунди го деляха от момента, в който щеше да припадне? Всъщност това беше без значение, защото ако не побързаше, малките гадове щяха да го настигнат. „А тогава ще съжалявам, че вече не съм припаднал.“
Нортън обърна глава и погледна към края на тунела, където би трябвало да има изход към повърхността. „Още малко — окуражи се той. — Не повече от десет-петнайсет метра.“ Знаеше, че е близо до улицата, защото усещаше вибрацията от преминаващите коли с цялото си тяло. Ако не му се виеше свят и зрението му не беше в такова окаяно състояние, сигурно щеше да види желязната врата с надпис „ИЗХОД“, но в момента всичко му се струваше гротескно отдалечено и смалено, сякаш гледаше през цевите на ловна пушка, а очертанията на стените на няколко метра от него ставаха размити и неясни, като че ли в тунела се стелеше здрач.