Мъжът отлепи гръб от вибриращата стена и тръгна бавно напред, протегнал ръце като слепец. В този миг зад гърба му се разнесе топуркането на множество малки крачета. „Не крачета, а лапи — поправи се той. — Това са проклетите плъхове с човешки лица.“ Нортън изплю кръвта, която се стичаше в отворената му уста, пое голяма глътка застоял въздух и забърза крачка в напразно усилие да затича. „Господи, не им позволявай да ме настигнат! По-добре да получа инфаркт, но за нищо на света не им позволявай да ме настигнат!“
Топуркането се усили до тропот, а тропотът прерастна в оглушителен ритмичен тътен, сякаш в дълбините на метрото се беше събудил някакъв великан, който удряше с всички сили по гигантския си тъпан. Луминесцентните лампи примигнаха и част от тях угаснаха. Тунелът се разтресе и едва не събори Джак на земята. „Земетресение — помисли си обезумялият мъж и стисна очи, за да ги предпази от падащата от тавана мазилка. — Дано вратата не е заключена! Дано изобщо има врата!“
И тогава протегнатите му напред ръце се блъснаха в някаква преграда. Тунелът беше свършил.
Мъжът отвори очи и изстена. Нямаше врата, нито зид. Само гладка, гола стена, която вибрираше като жива под дланите му.
— Не! Това е невъзможно! Тук трябва да има врата! — изкрещя отчаяно той, но тътенът погълна думите му. В изблик на ярост Нортън удари стената, но юмрукът му отскочи от нея, сякаш беше гумена. „По дяволите!“ Прокара пръсти по трептящия бетон и откри, че е мек и топъл досущ като човешка кожа. Дори му се стори, че усеща пулса на кръвта, която течеше по скритите отдолу вени. — Мамка му! Проклетото метро е живо!
„Точно така — разнесе се един познат глас в главата му. — А тътенът, който чуваш, е шумът от туптенето на сърцето му. Метрото е живо. И си играе със съзнанието ти. Кара те да виждаш най-лошите си кошмари, облечени в плът и кръв. Иска да полудееш, да изгубиш напълно разсъдъка си и да търчиш насам-натам, заслепен от ужас, докато не паднеш в някоя шахта и не си счупиш врата.“
— Но защо?
„Защото метрото има душа — отвърна търпеливо гласът и мъжът осъзна, че това е гласът на баща му. Боб беше свещеник и живееше в едно малко градче на стотина километра от Стенджант Пънч. Освен че вярваше ревностно в бог, той смяташе, че синът му никога няма да порастне и не пропускаше да го поучава всеки път, когато Джак му отидеше на гости заедно с жена си и дъщеря си. — Душа, която бе наранена. Заради катастрофата го затвориха. Обявиха го за прокълнато и го превърнаха в бунище. Оставиха го да ръждясва и да гние в компанията на стотици плъхове, хиляди хлебарки и милиони мравки, които бавно, но сигурно прояждат плътта му като киселина. И за това си виновен ти.“
— Не! — извика уплашено Нортън. — Вината не е моя, а на Крюгер.
„Да, но Крюгер е мъртъв. А ти си жив. И метрото иска да ти отмъсти за всички страдания, които си му причинил. Знаеш ли какво е усещането, когато се чувстваш непотребен и си омазан от горе до долу с боклуци, а разни хлапета шарят кожата ти с графити? Или когато по теб пъплят безброй насекоми и гризачи и разкъсват плътта ти с малките си, остри зъби и нокти? Не знаеш, нали? Е, и аз не знам, но предполагам, че е доста гадно.“
— Хей, Джак! — обади се едно детско гласче, от което косата на мъжа настръхна. — Нали не си помисли наистина, че ще избягаш?
Нортън се обърна светкавично и видя плъховете с човешки лица. Намираха се на не повече от два метра от него, стояха изправени на задните си крака и го гледаха усмихнато, а редиците им изпълваха тунела от стена до стена.
— Виж, виж! Ето рисунката, за която ти говорех!
— По дяволите, Джими, вече видяхме достатъчно графити. Ако майка ми разбере, че съм идвала тук, ще ми посини задника от бой. Нали знаеш какво говорят възрастните — че в метрото се крият разни наркомани и убийци, които отвличат малките деца като нас и те повече никога не се прибират в домовете си.
— Глупости! Това са бабини деветини. Пък и ние сме достатъчно големи, за да се грижим сами за себе си.
— Щом казваш — въздъхна малкото момиче и пристъпи напред, за да разгледа рисунката, която приятелят й беше осветил с фенерчето си.
— Като жива е! — възкликна с възхищение то. — И наистина прилича на баща ми, като изключим факта, че лицето му никога не е изглеждало толкова уплашено. А защо няма нос?
— Сигурно боите на художника са свършили. Как смяташ, дали баща ти наистина е станал жертва на Касапина?