Мина край девойката и застана пред нея, за да може да го види, и когато го съгледа, тя ни най-малко не се сепна от изненада. Инок си даде сметка, че това е съвсем естествено, защото сигурно бе навикнала да идват откъм гърба й и изведнъж да застават пред нея.
Очите й горяха, а лицето й излъчваше благочестие, сякаш бе изживяла душевен екстаз. И отново се запита, както при всяка среща с нея, как ли се чувства човек като нея, живеещ в свят на пълно мълчание, неспособен да общува с хората. Може би не напълно, но във всеки случай неспособна на онова свободно и естествено общуване, което бе рождено право на всяко човешко същество.
Знаеше, че няколко пъти се бяха опитвали да я настанят в държавно училище за глухонеми, но всички опити бяха завършили с неуспех. Веднъж бе избягала и се бе скитала с дни, докато я открият и върнат вкъщи. При други случаи бе отказвала да се подчинява и да възприема преподаваното.
Докато я наблюдаваше как седи с пеперудата в ръка, Инок си каза, че знае причината. Тя си имаше свой свят, един свят, който принадлежеше само на нея, свят, с който бе свикнала и знаеше как да се оправя в него. В този свят тя не се чувстваше недъгава, каквато със сигурност щеше да се чувства, ако я бяха принудили, макар и отчасти, да заживее в нормалния човешки свят.
Каква полза да научи езика на глухонемите или да разбира по движението на устните, ако това щеше да я лиши от странния й душевен мир?
Тя принадлежеше на горите и хълмовете, на пролетните цветя и есенния прелет на птиците. Тя познаваше тези неща, живееше сред тях и по някакъв странен начин беше част от тях. Тя живееше сама в едно от онези древни, отдавна забравени селения на природата. Обитаваше място, което Човек отдавна бе напуснал, ако изобщо го е заемал някога.
И сега седеше тук, със златисто-червената пеперуда, кацнала на пръста й, и лицето й излъчваше напрежение и очакване, и може би задоволство от извършеното. Тя е жива, каза си той, по-жива от всичко живо на Земята.
Пеперудата разпери криле и литна от пръста й, и се зарея — безгрижна и безметежна — над дивите треви и златничетата по полето.
Тя се изви и я проследи с поглед, докато се изгуби близо до върха на хълма, върху който се простираше старата нива, после се обърна към Инок. Усмихна му се и направи няколко пърхащи движения с ръцете, като пърхането на златисто-червените криле, но с това искаше да изрази и нещо друго — чувството си на щастие и доволство, сякаш му казваше, че по света всичко е наред.
Ако можех, помисли си Ипок, да я науча на универсалния език на моите галактически пътници, щяхме да се разбираме двамата с нея почти толкова добре, колкото ако си служехме с думи. Ако имаше време, каза си той, нямаше да е много трудно, защото галактическият език на жестовете представляваше проста и логична система и се възприемаше почти инстинктивно, стига да се схванеше принципът.
Едно време и на Земята са съществували подобни езици, като най-усъвършенстваният сред тях е бил този, който аборигените на Северна Америка са използвали — независимо от родния си език, американският индианец е могъл да контактува с почти всички племена.
Въпреки това в най-добрия случай езикът на жестовете на индианците е бил като патерица, която дава възможност на човек поне да куцука, щом не може да тича. Докато този на галактиката сам по себе си беше език, пригоден за най-различни форми и начини на изразяване. Развитието му е продължило хилядолетия и много различни народи са участвали в този процес, тъй че през всички тези столетия е ставал все по-точен, прецизен и съвършен и днес представляваше едно средство за общуване с неоспорими качества.
А такова средство беше необходимо, защото в галактиката цареше истинско смешение на езиците. Дори и научно разработеният универсален език на галактиката, колкото и да бе съвършен, не можеше да премахне всички пречки, а в отделни случаи не можеше да гарантира дори елементарното общуване. Защото освен че съществуваха милиони езици, имаше и такива, които нямаха звуков характер, тъй като тези, които ги използваха, не можеха да издават звуци. А и не всички звуци вършеха работа, особено когато речта се предаваше на ултразвукови вълни, недоловими за останалите. Разбира се, съществуваше телепатията, но на всеки народ, притежаващ телепатични способности, се падаха хиляда, които бяха лишени от такива способности. Имаше много народи, които си служеха единствено с езика на жестовете, а имаше и такива, които общуваха само чрез писмени знаци и пиктограми — някои от тях имаха химически черни дъски, вградени в телата им. А около загадъчните звезди в далечния край на галактиката живееха едни слепи, глухи и неми същества, които използваха може би най-сложния от всички галактически езици — серия от сигнали, закодирани в нервната им система.