Уинслоу не спря при кутията на Фишърови, взе стремглаво завоя и се появи сред облак прах. Натисна рязко спирачките, спря и изключи задъхания двигател.
— Нека се поохлади малко — каза той.
Двигателят запука, щом почна да изстива.
— Днес се движиш по разписание — отбеляза Инок.
— Много хора нямаха поща — поясни Уинслоу. — Минах, без да спирам, край техните кутии.
Той бръкна в пощенската чанта, оставена на седалката до него, и извали един привързан с канап пакет за Инок — няколко всекидневника и две списания.
— Много нещо получаваш — констатира Уинслоу, — но почти никога писма.
— Не остана никой — каза Ипок, — който да ми пише.
— Но — възрази Уинслоу — този път имаш и писмо.
Видимо изненадан, Инок се вгледа и видя, че измежду списанията се подава крайчецът на един плик.
— Лично писмо — додаде Уинслоу, почти примлясквайки с уста. — Не от онези рекламните. Нито пък служебно.
Инок мушна пакета под митница, до приклада на пушката.
— Надали е нещо интересно — каза той.
— Кой знае? — усмихна се Уинслоу и в очите му заиграха игриви пламъчета.
Извади лула с кесийка тютюн и бавно я напълни. Двигателят продължаваше да пращи и да пука. Слънцето сипеше жар от безоблачното небе. Цялата растителност край пътя беше покрита с прах и изпускаше остра миризма.
— Чух, че онзи, дето рови женшен, пак се е върнал — подхвърли Уинслоу уж между другото, но не успя да прикрие заговорническия си тон. — Нямаше го три-четири дена.
— Сигурно е отишъл да си продаде стоката.
— Ако питаш мен — каза пощаджията, — въобще не търси шен. Друго търси той.
— Доста отдавна го прави — съгласи се Инок.
— Първо на първо — продължи Уинслоу, — няма пазар за него, но дори и да имаше, женшенът е кът. Преди години добре вървеше — китайците май лекарство правеха от него. Но сега нямаме търговия с Китай. Помня, като малък ходехме за шен. Дори тогава трудно се намираше. Но човек все откриваше по малко.
Облегна се назад на седалката, смуквайки спокойно от лулата.
— Изобщо странен човек — додаде той.
— Никога не съм го виждал — каза Инок.
— Броди тайно из гората — продължи Уинслоу. — Събира разни треви. Мина ми през ум, че може да е някой магьосник. Събира разни работи за магиите си. Сума време прекарва в приказки с ония Фишърови, а и в пиенето им помага. В наше време много-много не се говори за тия работи, но аз вярвам в магии. Сума неща науката не може да обясни. Вземи момичето на Фишърови. Онуй, глухонямото. Маха брадавици с магия.
— И аз съм чувал — каза Инок.
И дори нещо повече, помисли си той. И пеперуди лекува.
Уинслоу се наведе напред:
— Щях да забравя. Има още нещо за теб.
Вдигна от пода един пакет, обвит в амбалажна хартия, подаде го на Инок и поясни:
— Не е колет. Това е нещо, което направих за теб.
— Тъй ли? — изненада се Инок. — Благодаря!
— Хайде — подкани го Уинслоу, — отвори го.
Инок се поколеба.
— По дяволите — каза Уинслоу, — няма от какво да се притесняваш.
Инок разкъса опаковката и ахна: в ръцете си държеше дървена статуетка в цял ръст, изобразяваща самия него. Висока беше трийсетина сантиметра, от светло, с цвят на мед дърво, което блестеше на слънцето като златист кристал. Крачеше срещу вятъра, стиснал пушката под мишница, леко приведен напред, а по куртката и панталоните личаха вълнообразни гънки.
Инок пое шумно дъх и остана загледан в нея.
— Уинс — промълви той, — това е най-красивото нещо, което някога съм виждал.
— Направих го — каза пощаджията — от онова парче дърво, което ми даде миналата зима. По-хубав материал за дялане на съм срещал. Твърд и с гладка структура. Няма опасност да го сцепиш, нащърбиш или да откъртиш някое парче. Като го резнеш, правиш го точно колкото трябва и където трябва. И придобива блясък още докато го дялкат. Остава само да го лъснеш малко, повече не е нужно.
— Нямаш представа — отвърна Инок — колко много значи това за мен.