Може би беше по-добре, каза си той, че не знаеше какво приказват за него, макар и да бе почти сигурно, че го одумват. Добре беше и това, че наблюдателите не правеха опити да се свържат с него. Защото, докато не се срещнеха, той беше в относителна безопасност. Докато нямаше въпроси, нямаше да има и отговори.
Наистина ли сте, щяха да го попитат, онзи същият Инок Уолас, който през 1861 година е отишъл да се бие за Ейбръхам Линкълн? Имаше само един отговор на този въпрос, не можеше да има друг. Да, трябваше да каже, аз съм този човек.
И от всички въпроси, които биха могли да му зададат, този беше единственият, на който можеше да отговори правдиво. На всички останали трябваше да отвърне с мълчание или недомлъвки.
Щяха да го попитат как става така, че не остарява — как успява да запази младостта си, когато цялото човечество старее? И той не можеше да им каже, че докато е вътре в станцията, не старее, че старее само когато излезе вън от нея, че остарява с един час на ден по време на всекидневните си разходки, че можеше да остарее с час, час и нещо, докато работи в градината, или с петнайсетина минути, докато седи на стъпалата и се наслаждава на красивия залез. Но когато влезеше вътре, процесът на стареене напълно секваше.
Не можеше да им каже това. Имаше още много неща за които не можеше да говори. Знаеше, че ако един ден все пак се стигнеше до среща с тях, щеше да му се наложи да избяга от въпросите им и напълно да се изолира от света, като се затвори между четирите стени на станцията.
Подобно развитие на събитията нямаше да доведе до никакви физически неудобства, защото можеше да живее в станцията без каквито и да е притеснения. Нищо нямаше да му липсва, защото чуждоземните щяха да го снабдяват с всичко, което му беше необходимо да живее и да се чувства добре. Наистина от време на време си доставяше човешка храна — Уинслоу му я купуваше и докарваше от града, — но само защото понякога зажадняваше за храна от родната си планета, особено за онези обикновени неща за ядене, които помнеше от детските и войнишките години.
Но дори и тези храни, каза си той, можеха да се набавят чрез репродуциране. Би могъл да изпрати парче бекон или дузина яйца на някоя друга станция, където да останат като еталон, тъй че когато пожелаеше, можеше да поръча да бъдат възпроизведени и изпратени до него.
Но имаше едно, което чуждоземците не можеха да му доставят — контактът му с хората, поддържан чрез Уинслоу и пощата. Защото, щом се затвореше в станцията, щеше да е напълно изолиран от света, който познаваше, тъй като вестниците и списанията представляваха единствената му връзка с него. Радиото не работеше вътре в станцията поради смущенията, предизвикани от различните уреди.
Нямаше да знае какво става по света, нямаше вече да получава информация за събитията отвън. Диаграмите му щяха да пострадат от това и да станат, общо взето, безполезни; въпреки че, каза си той, те и сега бяха кажи-речи безполезни, тъй като не можеше да бъде сигурен в правилното използване на факторите.
Но освен всичко друго щеше да му липсва и това малко кътче от външния свят, което обхождаше всеки ден. И тъкмо разходките, помисли си той, може би повече от всичко Друго, му бяха помотали да се запази като човек и гражданин на планетата Земя.
Запита се доколко бе от значение за него да си остане — интелектуално и емоционално — гражданин на Земята и представител на човешкия род. Може би, помисли си той, нямаше никакви причини за това. При положение че бе в досег с космополитизма на галактиката, желанието му да продължи да се отъждествява с родната си планета можеше да се приеме за проява на провинциална ограниченост. И може би губеше нещо от тази си ограниченост.
Но знаеше, че не би могъл да обърне гръб на Земята. Прекалено много я обичаше — обичаше я повече може би от всички други хора, които нямаха представа за онези далечни, неподозирани светове. Човек, каза си той, трябва да принадлежи на нещо и да бъде верен на това, с което се отъждествява. Галактиката бе прекалено голяма за един самотен, лишен от своята самоличност човек.
Една чучулига излетя от треволяците наоколо и се зарея високо в небето. Той спря, очаквайки от гърлото й да бликне кръшна песен и трепетливи трели да огласят синевата. Но песен не последва, тъй като не беше пролет.
Продължи надолу по пътя и скоро пред погледа му се откри строгата фасада на станцията, кацнала на върха на склона.