— Но ЦРУ…
Луис се усмихна.
— Питате се защо не от научен екип? Естествено, това щеше да е най-логично. Но един от нашите хора случайно попада на този случай. Бил е на почивка. Имал роднини там някъде в Уисконсин. Не в същия район, на трийсетина мили оттам. Чул някаква приказка — ей тъй, между другото, някой подхвърлил нещо. Тръгнал по дирята. Не открил кой знае колко, но достатъчно, за да се увери, че може да излезе нещо.
— Точно това ме учудва — каза Хардуик. — Как е възможно един човек да живее цели сто двайсет и четири години на едно и също място и да не стане знаменитост, за която целият свят да говори? Представяте ли си какво биха направили вестниците с подобна история?
— Тръпки ме побиват — отвърна Луис, — като си помисля.
— Не отговорихте на въпроса ми.
— Трудно е да се обясни — продължи Луис. — Трябва да познавате тези места и хората, които живеят там. Югозападният край на Уисконсин граничи с две реки — Мисисипи на запад и Уисконсин на север. Нагоре от реките е широка, равна прерия с богата почва и процъфтяващи ферми и градчета. Но надолу към реките теренът става суров и насечен: високи ридове с отвесни склонове и дълбоки клисури и урви, а на места има кътчета и падини, които са съвсем изолирани. Дотам почти няма пътища, а из малките, бедни ферми живеят хора, които са по-близо до първите заселници отпреди сто години, отколкото до двайсети век. Имат коли, разбира се, както и радио, един ден и телевизия сигурно ще имат, но по дух са консервативни и странят от външни хора — не всички, разбира се, дори не мнозина от тях, а само онези от по-малките, откъсната стопанства. Едно време из тези забутани кътчета е имало много ферми, но сега човек трудно би могъл да си изкарва прехраната от подобни ферми. Малко по малко икономическите условия принуждават хората да напускат тези райони. Продават фермите си на безценица и се преместват някъде другаде, най-често в града, където могат да си изкарват прехраната.
Хардуик кимна разбиращо.
— А тези, които остават, са най-консервативните, разбира се, и живеят най-затворено.
— Точно така. Сега по-голямата част от земята е собственост на хора, които живеят другаде и нямат никакво намерение да я обработват. Възможно е да държат някоя и друга крава, но това е всичко. Никак не е лошо като основание за данъчни облекчения за човек, който има нужда от подобно нещо. Освен това по време на депресията ипотекираните ферми с непогасени ипотеки са станали собственост на банките.
— Искате да кажете, че тези аборигени — така ли ги наричате? — са се наговорили да пазят мълчание?
— Едва ли може да става дума — каза Луис — за някакво формално споразумение. Просто така са свикнали да действат — резултат от старата философия на първите заселници. Хората са си гледали работата. Никой не се е бъркал в живота на другите и не е искал някой да се бърка в неговия. Ако на човек му се прииска да живее до хиляда години, това може да е много интересно, но си е чисто негова работа. Могат да го обсъждат помежду си, но с други хора не. Биха се възмутили, ако външен човек ги заговори за това. Предполагам, че с течение на времето постепенно са приели факта, че Уолас продължава да бъде млад, докато те самите остаряват. Малко по малко започват да свикват с това чудо и много-много не го коментират, дори помежду си. Следващите поколения го приемат, защото предците им не намирали нищо чак толкова необичайно. А и без това твърде рядко са го виждали, защото Уолас е живеел съвсем изолирано. В съседните области цялата тази история, ако изобщо са се сещали за нея, се е превърнала в нещо като-легенда — просто поредната фантасмагория, в която е излишно да се ровиш. Може да се окаже някаква шега, измислена от местните хора, в която няма и дума истина. Нещо от рода на Рип Ван Уинкъл1. Човек може да стане за посмешище, ако тръгне да се занимава с подобно нещо.
— Но вашият човек е проявил интерес.
— Така е. Не ме питайте защо.
— Въпреки това не са му възложили да продължи разследването.
— Нужен е бил някъде другаде. Освен това бил е познат по тези места.
— А вие?
— Тази работа ми отне две години.
— И сега сте наясно със случая.
— Не съвсем. Сега неизвестните са повече, отколкото в началото.
— Виждали сте го този човек, нали?
— Много пъти — каза Луис. — Но никога не съм говорил с него. Не вярвам той да ме е виждал. Всеки ден се разхожда, преди да отиде да си прибере пощата. С една дума, никога не се отдалечава от фермата. Пощенският раздавач му носи малкото неща, от които има нужда. Торба брашно, кило бекон, десетина яйца, пури, понякога и нещо за пиене.