Инок трябваше да признае, че това може и да е така.
— Ако желаете — предложи чуждоземецът, — мога да ви оставя сам няколко дена. Ще имате време да си помислите. После ще се върна. Дотогава сигурно ще сте премислили нещата.
Инок се усмихна, но усети, че усмивката стои неестествено, като замръзнала на лицето му.
— Мога да използвам времето — отвърна той, — за да вдигна под тревога цялата околност. Може и клопка да ви устроят на връщане.
Чуждоземецът поклати глава.
— Сигурен съм, че не бихте го сторили. Готов съм да поема риска. Ако искате, бих могъл…
— Не — каза Инок толкова спокойно, че сам остана изненадан. — Няма смисъл. Човек трябва да е готов да приема фактите такива, каквито са. Това го научих през войната.
— Ще се справите — отвърна чуждоземецът. — Отлично ще се справите. Не съм сбъркал в преценката си за вас и това ме прави горд.
— Преценката си?
— Да не мислите, че дойдох тук ей така, без да съм се подготвил? Доста неща зная за вас, Инок. Може би почти всичко, което сам знаете за себе си. Ако не и повече.
— Знаете името ми?
— Разбира се, че го зная.
— Какво пък, в това няма нищо лошо — реши Инок. — А как е вашето?
— Карате ме да се чувствам доста неловко — отвърна чуждоземецът. — Защото нямам име — поне според тукашните разбирания. Разбира се, притежавам самоличност, съобразена с изискванията на моята раса, но не е нещо, което може да се изговори.
Изведнъж, без никакъв повод, Инок си спомни за онзи невероятен образ, който се бе разположил небрежно отгоре върху някаква ограда, с пръчка в едната ръка и джобно ножче в другата, и си дялкаше невъзмутимо, докато над главата му свистяха гюллета, а на по-малко от половин миля мускетите трещяха продрано сред облаците барутен дим, които се стелеха над фронтовата линия.
— В такъв случай имате нужда от име — каза той. — Нека бъде Юлисис. Все някак трябва да ви наричам.
— Нямам нищо против — отвърна странникът. — Но мога ли да попитам защо избрахте Юлисис?
— Защото — отговори Инок — това е името на един от великите мъже на моя народ.
Сравнението беше абсурдно, разбира се. Защото между двамата — онзи генерал от Федералната армия2, дялкащ си невъзмутимо върху оградата, и това същество, застанало до него на верандата — нямаше никаква прилика.
— Радвам се, че ми избрахте това име — заяви току-що кръстеният Юлисис на верандата. — Звучи достойно и благородно. И откровено казано, с удоволствие ще го нося. И аз ще се обръщам към теб на малко име, Инок, както подобава между приятели, тъй като ни предстоят дълги години съвместна работа.
Започваше вече да осъзнава какво става и дори самата идея му се стори зашеметяваща. И може би беше по-добре, каза си Инок, че това ставаше постепенно, че беше прекалено замаян, за да проумее всичко отведнъж.
— Може би — каза Инок, опитвайки се да потисне мислите, които нахлуваха, прекалено бързо нахлуваха в главата му — искате да хапнете нещо. Мога да направя и кафе…
— Кафе! — Юлисис премлясна с уста. — Имаш ли кафе?
— Ще направя цял кафеник. Ще чукна и едно яйце, за да се избистри…
— Чудесно! — каза Юлисис. — От всички питиета, които съм пил на всички посетени от мен планети, кафето най ми харесва.
Отидоха в кухнята. Инок разбърка жаравата в печката и сложи още дърва. Отнесе кафеника до мивката, наля вода от кофата и го сложи да заври. Отиде в килера, за да вземе няколко яйца, после слезе в мазето за шунка.
Юлисис седеше неподвижно на един кухненски стол и го наблюдаваше.
— Ядеш ли яйца с шунка? — попита Инок.
— Всичко ям — отвърна Юлисис. — Ние от моята раса много лесно се приспособяваме. Тъкмо затова ме изпратиха на тази планета като… как се казва на това… проучвател може би.
— Разузнавач? — предложи Инок.
— Точно така, разузнавач.
Приятен събеседник, помисли си Инок, все едно с човек разговаряш, макар че, ей богу, твърде малко приличаше на човек. По-скоро приличаше на някаква зловеща карикатура на човешко същество.
— Сигурно отдавна живееш тук, в тази къща — отбеляза Юлисис. — Личи, че я обичаш.
— Това е моят дом — каза Инок — от деня, в който съм се родил. Нямаше ме почти четири години, но винаги съм го чувствал мой дом.
— И аз ще се радвам — поясни Юлисис — да се върна у дома. Много време мина, откакто го напуснах. Мисии като тази винаги продължават твърде дълго.
Инок остави ножа, с който режеше шунката, и се отпусна тежко върху един стол. Впери поглед в Юлисис, който седеше от другата страна на масата.
2
Има се предвид генерал Юлисис Грант (1822–1885) назначен за главнокомандващ войските на Севера по време на Гражданската война в САЩ. Б.пр.