Като инспектор на тази и още няколко станции, Юлисис имаше право да използва служебния материализатор винаги, когато пожелаеше, и то без предизвестие. Но през всички тези години, откакто посещаваше станцията, нямаше ни един случай, припомни си Инок не без известна гордост, да е пристигнал, без да го уведоми. Знаеше, че по този начин му се засвидетелства уважение, на каквото се радваха далеч не всички станции от огромната галактическа мрежа, макар че сигурно имаше и други, удостоявани с тази почит.
Тази вечер, каза си той, може би вече трябваше да съобщи на Юлисис, че станцията е поставена под наблюдение. Вероятно трябваше да го предупреди и по-рано, но все не му се щеше да признае, че човешкият род може да се окаже заплаха за галактическия транспорт.
Тази негова мания, помисли си той, да представя земните люде като добри и разумни същества, беше лишена от всякакъв смисъл. Защото в много отношения те не бяха нито добри, нито разумни — може би защото все още не бяха напълно пораснали. Иначе бяха интелигентни и съобразителни, понякога проявяваха съчувствие и дори разбиране, но в много отношения бяха отчайващо незрели.
Но ако имаха шанс, помисли си Инок, ако им се откриеше възможност, ако имаше как да им се каже какво има там, в необятния космос, може би тогава щяха да се вразумят и да заживеят достойно, и след време щяха да бъдат приети в голямото братство на звездните народи.
А веднъж приети, щяха да разгърнат заложбите си, да покажат на какво са способни, защото все още бяха млада раса и пълни с енергия — може би понякога с прекалено много енергия.
Инок тръсна глава, прекоси стаята и седна зад писалището. Придърпа пакета с пощата пред себе си и развърза връвта, с която Уинслоу го бе пристегнал.
Имаше няколко всекидневника, един информационен седмичник, две списания — Природа и Наука — и писмото.
Той бутна настрана вестниците и списанията и взе писмото. Видя, че е изпратено по въздушна поща, с пощенски печат от Лондон, но името на изпращача му беше непознато. Учуди се, че някакъв непознат може да му пише от Лондон. Макар че, напомни си той, който и да му пишеше от Лондон — или откъдето и да е другаде — щеше да му бъде непознат. Не познаваше никого нито в Лондон, нито другаде по света.
Отвори писмото и го разгърна на писалището пред себе си. Придърпа настолната лампа по-наблизо, тъй че светлината да пада върху написаното.
Уважаеми господине (прочете той), предполагам, че името ми нищо не Ви говори. Аз съм един от редакторите на английското научно списание „Природа“, на което сте абонат от много години. Не използвам служебна бланка на редакцията, защото писмото ми е лично и неофициално, а може би и не съвсем тактично.
Вероятно ще Ви с интересно да научите, че сте нашият най-стар абонат — повече от осемдесет години получавате нашето списание!
При все че съзнавам колко неуместно може да Ви се стори моето любопитство, бих желал да Ви запитам дали Вие самият сте абонат на нашето издание през всички тези години, или може би първоначално баща Ви или друг Ваш роднина се е абонирал за него, а Вие просто сте оставили абонамента да продължи на негово име.
Проявеният от мен интерес несъмнено представлява непростима и с нищо неоправдана проява на любопитство и ако решите, сър, да оставите писмото ми без отговор. Вие имате пълно право да сторите това. Но ще съм Ви благодарен, ако намерите за уместно да ми отговорите.
За свое оправдание мога да кажа само това, че толкова отдавна съм свързан с нашето издание, че в известен смисъл изпитвам гордост от това, че някой проявява интерес към него и го получава в продължение на повече от осемдесет години. Съмнявам се дали някое друго издание може да се похвали с абонат, които да има толкова дълъг стаж.
Приемете, сър, моите най-искрени благопожелания.
Следваше подписът.
Инок бутна писмото настрана.
Пак същата история, каза си той. Ето още един, който го дебнеше, макар и да бе внимателен, учтив и най-вероятно нямаше да му причини неприятности.
Но така или иначе някой го бе забелязал и останал силно учуден, че един и същ човек се абонира за едно списание в продължение на повече от осемдесет години.
С годините тези хора щяха да стават все повече и повече. Трябваше да се съобразява не само с наблюдателите, които се бяха разположили около станцията, но и с потенциалните такива. Колкото и да се старае да остане незабелязан, човек не може да се скрие от хората. Рано или късно ще го разкрият и ще се струпат пред вратата му, изгарящи от любопитство да узнаят защо се крие.