Знаеше, че не разполага с много време. Външният свят настъпваше отвсякъде.
Защо не ме оставят на мира? — помисли си той. Ако можеше да им обясни как стоят нещата, може би щяха да го оставят на мира. Но не можеше да им обясни. А дори и да можеше, пак щяха да се намерят хора, които да се трупат пред вратата му.
В другия край на стаята материализаторът избибитка за да привлече вниманието му, и Инок се извърна.
Тубанецът бе пристигнал. Беше в цистерната — безформено, валчесто парче материя, — а над него в разтвора бавно се полюшваше нещо подобно на куб.
Дали не е багаж, зачуди се Инок. Но в съобщението пишеше, че багаж няма да има.
Още докато прекосяваше стаята, се чу характерният цъкащ звук — тубанецът му казваше нещо.
— Дар за вас — означаваше цъкането. — Починал растителен организъм.
Инок се вгледа в плаващия в течността куб.
— Вземете го — зацъка тубанецът. — За вас го нося.
Инок изтрака непохватно отговора си, потупвайки с пръсти по стъклената стена на цистерната.
— Благодаря ви, ваше благородие.
Не беше сигурен дали използва правилната форма на обръщение към това безформено парче материя. Човек, каза си той, може да допусне ужасни грешки по тази точка от протокола. С някои от тези същества трябваше да подбиращ по-изтънчени изрази (но дори и при тези случаи съществуваха различни нива на изтънченост), а с други можеше да разговаряш директно и без никакви официалпости.
Бръкна в цистерната и извади куба — оказа се къс тежко дърво, черно като абанос и толкова плътно, че приличаше на камък. Стана му весело, като си помисли, че покрай Уинслоу бе станал експерт по художествената стойност на дървото.
Остави парчето дърво на пода и отново се обърна към цистерната.
— Имате ли нещо против — зацъка тубанецът — да обясните какво правите с него? На нас за нищо не ни служи.
Инок се поколеба, като трескаво се разрови в паметта си. Какъв беше, мъчеше се да си спомни, кодът за „вая“?
— Да? — подкани го тубанецът.
— Моля да ме извините, ваше благородие, но не използвам често този език. Не го владея добре.
— Оставете, ако обичате, това „благородие“. Аз съм най-обикновено същество.
— Моделираме го — зачука той. — Придаваме му друга форма. Вие зрящо същество ли сте? Мога да ви покажа.
— Не, не съм — отвърна тубанецът. — Много други неща съм, но не и зрящ.
При пристигането си беше кълбовидно, но сега започваше да се сплесква.
— Вие — зацъка тубанецът — трябва да сте двуного същество.
— Да, така е.
— Вашата планета. Твърда ли е?
Твърда? — замисли се Инок. — А, да, твърда, за разлика от течна.
— Една четвърт твърда — зачука с пръсти той. — Три четвърти течна.
— Моята е почти изцяло течна. Съвсем малко твърда. Много спокойно място.
— Искам да ви питам нещо — подзе Инок.
— Питайте — насърчи го съществото.
— Вие се занимавате с математика. Искам да кажа всички на вашата планета.
— Да — каза съществото. — Чудесно забавление. Ангажира мозъка.
— Искате да кажете, че не я използвате за работа?
— О, да, едно време я ползвахме. Но вече не е необходимо. Постигнахме всичко, което ни е нужно, много отдавна. Сега се забавляваме.
— Чувал съм за вашата бройна система.
— Много е различна — изцъка тубанецът. — Много по-съвършена.
— Бихте ли ми я обяснили?
— Познавате ли бройната система, използвана от жителите на Поларис VII?
— Не, не я познавам — отговори Инок.
— Тогава няма смисъл да ви обяснявам нашата. Първо трябва да се запознаете с тази на Поларис.
Това е положението, помисли си Инок. Трябваше да се досети. В галактиката имаше толкова много знания за овладяване, а той знаеше толкова малко и разбираше толкова малко от малкото, което знаеше.
А на Земята имаше хора, които разбираха от тези неща. Хора, които едва ли не биха жертвали живота си, за да научат и малкото, което той знаеше, защото знаеха как да го използват.
Там сред звездите имаше огромно количество знания, част от които бяха продължение на човешките, но останалата се отнасяше до области, за които Човек дори не подозираше, че съществуват, и се използваше за цели, които Човек все още не можеше да си представи. А можеше и никога да не се сети, ако трябваше да разчита само на себе си.
Още сто години, помисли си Инок. Колко много неща можеше да научи за още сто години! А за хиляда?
— Сега искам да си почина — каза тубанецът. — Приятно ми бе да разговарям с вас.
12.
Инок обърна гръб на цистерната и вдигна парчето дърво. На пода остана да блести малка локвичка от течността, която се бе стекла от него.