Сърцето на Инок се изпълни с радост, когато видя съобщението. Щеше да е хубаво да бъде отново с някой Сияен. Последният бе минал през станцията преди повече от месец.
Припомни си деня, в който за пръв път видя Сияен — когато онези петимата пристигнаха. Трябва да е било, помисли си той, през 1914 или може би 1915. Помнеше, че Първата световна война, която всички по него време наричаха Голямата война, бе вече в разгара си.
Сияйният щеше да пристигне горе-долу по същото време с Юлисис и тримата щяха да прекарат една приятна вечер. Не се случваше много често двама добри приятели да го посетят едновременно.
Остана малко изненадан при мисълта, че възприема един Сияен като приятел, защото най-вероятно никога досега не бе виждал това същество. Но това едва ли имаше значение, тъй като всеки Сияен, който и да е Сияен, щеше да се окаже приятел.
Нагласи касата под материализатора и много внимателно провери дали всичко е наред, после се върна при апарата за съобщения и изпрати потвърждението.
И през пялото време се мъчеше да си спомни дали беше 1914 или малко по-късно.
Отиде до шкафа с картотеката, дръпна едно чекмедже и намери Вега XXI — първата отбелязана дата беше 12.07.1915. Откри дневника на рафта; измъкна го и го отнесе на писалището. Прелисти го набързо, докато стигна до тази дата.
14.
12.07.1915 — Днес следобед (15:20 ч.) пристигнаха пет същества от Вега XXI, първите представители на тази раса, минали през станцията. Те са двуноги, хуманоиди и човек остава с впечатлението, че не са от плът и кръв — че плътта е прекалено груба за същества като тях, — но, разбира се, те са от плът и кръв като всички хора. Те греят, но не с някаква видима светлина, от тях се излъчва едно сияние, което ги съпътства навсякъде.
Доколкото разбрах, петимата заедно представляваха интегрирана полова единица, макар да не ми стана съвсем ясно какво точно означава това, защото е нещо много сложно. Те бяха щастливи и дружелюбни: от тях се излъчваше чувство на непринудена радост, но не предизвикана от нещо конкретно, а бликаща от цялата вселена, сякаш току-що са се смяли на някаква космическа и същевременно много лична, позната само на тях шега. Бяха в отпуск и отиваха на някакъв фестивал (макар че това не беше най-точната дума) на друга планета, където най-различни форми на живот се събираха за едноседмичен карнавал. Така и не можах да разбера как и защо са били поканени, но сигурно за тях бе голяма чест да присъстват на този фестивал, а доколкото можех да съдя, те не мислеха така, полагало им се по право. Чувстваха се много щастливи и безгрижни, безкрайно самоуверени и изпълнени с достойнство, но сега, като си помисля, ми се струва, че те винаги са такива. Дори малко ми се зловиди, че и аз не мога да бъда тъй безгрижен и весел като тях, и само като си представих колко прекрасен им се струва животът и изобщо пялата вселена, малко им завидях, че толкова лесно и без никакви усилия могат да бъдат тъй щастливи.
Според инструкциите бях им приготвил хамаци, за да могат да си починат, но те не ги използваха. Със себе си носеха кошници, пълни с ядене и пиене — разположиха се на масата ми и започнаха да разговарят и да се веселят. Поканиха ме да седна при тях и ми избраха две ястия и една бутилка, които ме увериха, че мога да ям и да пия без страх, докато останалите провизии можели да имат съмнителен ефект върху моя тип обмяна на веществата. Храната беше изключително вкусна и съвсем непозната за мене — едното блюдо имаше дъх на най-отбрани и фини сирена, а другото притежаваше неповторима сладост. Питието напомняше първокласен коняк, кехлибарено на цвят и не по-силно от вода.
Помолиха ме да им разкажа за себе си и за моята планета, изслушаха ме с внимание и непресторен интерес и много бързо схванаха това, което им описах. Споделиха с мен, че са се отправили към някаква планета, името на която изобщо не бях чувал, и продължиха да разговарят помежду си, но така, че не се чувствах изолиран. От разговора стана ясно, че по време на фестивала на тази планета ще бъде представено особен вид художествено произведение, нито чисто музикално, нито чисто изобразително, а композирано от звук и цвят, и чувство, и образ, а също и от такива компоненти, за които не съществуват думи в земните езици и които не ми станаха съвсем ясни, защото от приказките им; добих само смътна представа за какво става въпрос. Останах с впечатлението, че е нещо като триизмерна симфония — въпреки че това не е най-точният израз, — композирана не от едно-единствено същество, а от цял екип същества. Говореха с голям ентусиазъм за това представление, което, доколкото разбрах, щяло да продължи не просто часове, а няколко дни и щяло да бъде по-скоро едно преживяване, отколкото само гледане и слушане, защото зрителите или публиката не само седели и слушали, а можели, ако желаят, и дори трябвало, ако искат да му се насладят максимално, да вземат активно участие в представлението. Но не ми стана ясно в какво се изразява това участие, а да ги питам, ми се стори неуместно. Разговаряха за хората, които щяха да видят там, за това, кога са се срещали с тях за последен път, и доста надълго и нашироко ги коментираха, макар и съвсем доброжелателно. Останах с впечатлението, че те и много други хора пътуват от планета на планета с цел да се развличат. Но дали пътуваха и с някаква друга цел, освен да се радват на живота, не можах да установя. Но ми се стори, че не е изключено.