15.
Дванайсетте диамантени бутилки, отдавна празни, бяха подредени в искряща редица върху полицата над камината. Музикалната кутия, бидейки една от най-ценните му вещи, се съхраняваше в специален шкаф, за да не се повреди. И през всички тези години, припомни си Инок с тъга, въпреки редовната употреба, така и не бе успял да прослуша всички композиции. Толкова много от първите просто плачеха да бъдат чути повторно, че едва бе насмогнал да прехвърли малко повече от половината от разграфената скала.
Оттогава Сияйните — същите онези петима — го бяха посещавали многократно: изглежда, в тази станция, а вероятно и у човека, който я управляваше, бяха открили някакво достойнство, което им допадаше. Бяха му помогнали да научи езика на Вега, носеха му свитъци с веганска литература, както и много други неща и без никакво съмнение бяха най-близките му приятели (като изключим Юлисис) сред чуждоземните. Докато един ден престанаха да идват. Нямаше представа каква е причината и неизменно разпитваше другите Сияйни, които минаваха през станцията, но така и не научи какво е станало с тях.
Сега знаеше много повече неща за Сияйните и за тяхното изкуство, за нравите и обичаите им, за тяхната история, отколкото в онзи ден през 1915-а година, когато за пръв път писа за тях в дневника си. Но все още му беше трудно да проумее много от понятията, които — за тях — бяха съвсем елементарни.
Много Сияйни го бяха посещавали от онзи ден през 1915-та, а имаше един, когото никога нямаше да забрави — старият, мъдър философ, починал тук на пода до кушетката.
Бяха седнали на кушетката и разговаряха — дори си спомняше темата на разговора. Старецът му разказваше за причудливите норми на поведение, едновременно и абсурдни, и комични, възприети от някакво странно общество от растителни форми на живот, които бе срещнал по време на посещението си на една забутана планета от другата страна на галактическата спирала. Старият Сияен вече бе изпил една-две чашки, настроението му бе чудесно и с огромна охота разказваше случка след случка.
Изведнъж, насред изречението, спря да говори и се отпусна тихо напред. Инок се стресна и понечи да го хване, но преди да успее да го спре, старият чуждоземец се свлече бавно на пода.
Златистото сияние напусна тялото му и бавно се изгуби, а тялото остана да лежи там, на пода — неугледно, мършаво, противно, едно ужасно чуждо същество, което бе и жалко, и уродливо. По-уродливо, помисли си Инок, от всички чуждоземни форми на живот, които някога бе виждал.
Докато беше живо, това бе едно прекрасно същество, но сега, когато бе мъртво, представляваше отвратителна купчина стари кокали, покрити с груба и суха като пергамент кожа, за да не се разпаднат. Значи единствено златистото сияние, каза си Инок, потискайки с мъка надигащия се в него ужас, правеше Сияйния толкова прекрасен, толкова красив и витален, толкова ведър и енергичен, толкова изпълнен с достойнство. Златистото сияние им придаваше жизненост и когато сиянието ги напуснеше, се превръщаха в отвратителни чудовища, предизвикващи гадене.
А дали това сияние, запита се той, не бе жизнената сила на Сияйните, която ги обгръща като мантия и представлява нещо като дегизировка? Дали жизнената им сила не е изложена на показ, като дреха, докато всички други същества я носят вътре в себе си?
Лек ветрец пропяваше жално сред дървените орнаменти горе под стрехите, а през прозореца се виждаше как цели пълчища опърпани облаци бягат в безредица пред светлия лик на луната, преполовила пътя си нагоре по източното небе.
От станцията лъхаше хлад и самота — всеобхватна самота, която се простираше навред и надхвърляше пределите на чисто земната самота.