Но не му се занимаваше с нито едно от тези неща. Прекалено много мисли, прекалено много грижи, прекалено много скръб имаше в съзнанието му.
Наблюдателите все още бяха там, отвън. Беше загубил хората сенки. А светът неумолимо отиваше към война.
Макар че той самият може би нямаше причини да се безпокои какво ще стане със света. Можеше да изостави света, можеше и да се откаже от човешкия род, когато пожелаеше. Ако не излизаше навън, ако не отваряше тази врата, за него нямаше да има никакво значение накъде първи светът, какво става с него. Защото той имаше свой свят. И неговият свят бе далеч по-голям, отколкото който и да е извън тази станция можеше да си представи. Той нямаше нужда от Земята.
Но още докато го мислеше, си даде сметка, че това не е вярно. Защото по някакъв много странен и особен начин все още имаше нужда от Земята.
Отиде до вратата, каза нужната фраза и тя се отвори. Влезе в пристройката и вратата се затвори зад него.
Заобиколи къщата и седна на стъпалата, които водеха към верандата.
Ето тук, каза си той, започна всичко. Седеше си на стъпалата през онзи летен ден преди толкова години, когато звездите протегнаха ръка през необятните бездни на пространството и го посочиха с пръст.
Слънцето беше слязло ниско до хоризонта на запад и скоро щеше да настане вечер. Дневната горещина вече започваше да отслабва, хладен ветрец повяваше откъм дълбокия валог, който стигаше до долината на реката. В небето, оттатък нивата и досами гората, кръжаха гарвани и грачеха.
Знаеше, че ще му е много трудно да затвори вратата и никога да не я отваря. Трудно щеше да се лиши от ласките на слънцето и вятъра и да забрави завинаги мириса на сменящите се годишни времена. Човек, каза си той, все още не беше готов за това. Все още не се бе превърнал в същество, способно да вирее в изкуствена, сътворена от самия него действителност, и затова не можеше напълно да скъса с естествената среда на родната си планета. Имаше нужда и от слънцето, и от земята, и от вятъра, за да бъде човек.
Мина му през ум, че по-често трябва да прави това: да идва тук и да седи, без да нрави нищо, и просто да гледа — да гледа дърветата и реката на запад, синеещите хълмове на Айова отвъд Мисисипи, да зяпа как гарваните кръжат в небето и гълъбите пристъпват важно по хоризонталната греда на покрива на обора.
Заслужаваше си всеки ден да прави това, нищо че щеше да остарява с някой и друг час. Нямаше нужда да пести и часовете — поне засега. Може би някой ден и те щяха да му станат много скъпи, но когато му дойдеше времето, можеше да пастри всеки час, всяка минуга, дори секунда и да ги изразходва най-пестеливо.
Чу шума на бягащи стъпки откъм горния край на къщата — препъващи се стъпки на човек, капнал от умора, сякаш тичал километри.
Скочи на крака и излезе на двора, за да види кой е. Залитайки, с разперени ръце, към него тичаше Луси. Протегна ръка и я хвана, когато се приближи до него, притискайки я до гърдите си, за да не падне.
— Луси! — извика той. — Луси! Какво се е случило, детето ми?
Дланите му усетиха нещо топло и лепкаво на гърба й. Дръпна едната си ръка и видя, че е изцапана с кръв. Забеляза, че гърбът на роклята й също е прогизнал и тъмен.
Сграбчи я за раменете и я отдалечи от себе си, за да види лицето й. Беше мокро от сълзи и по него се четеше ужас — ужас и молба.
Тя се отскубна от ръцете му и се обърна. Смъкна презрамките на роклята и я остави да се свлече надолу по гърба й. Кожата по раменете й беше набраздена от дълги белези от камшик, от които все още се процеждаше кръв.
След това вдиша роклята и се обърна с лице към него. Направи умолителен жест и посочи назад към хълма и нивите, които стигаха до гората.
Там долу нещо мърдаше, някой се движеше насам през гората и почти бе стигнал до края на старата изоставена нива.
Изглежда, и тя го забеляза, защото се върна при него — трепереща, търсеща закрила.
Той се наведе, вдигна я на ръце и се затича към пристройката. Каза фразата, вратата се отвори и той влезе в станцията. Зад себе си чу как вратата се плъзга и затваря.
Щом се намери вътре, той се спря, притиснал Луси Фишър до гърдите си, и веднага осъзна, че това, което прави, е огромна грешка — че е нещо, което никога не би направил, ако разсъждаваше хладнокръвно, че ако дори за секунда се бе замислил, нямаше да го направи.
Но беше действал импулсивно, без да се замисля. Момичето го помоли за закрила, а тук щеше да бъде в безопасност, тук нищо от външния свят не можеше да я засегне. Но тя беше човешко същество, а освен него никое друго човешко същество нямаше право да прекрачва прага на станцията.
Но бе станало и нямаше как да се върне назад. Веднъж прекрачили прага, нищо не можеше да се върне назад.