— Опитай пак — подкани го той.
Ханк изпадна в бяс. Лицето му се наля с кръв от гняв.
— Ще опитам, дявол да те вземе! — изкрещя той.
Отново зае удобна позиция, но този път замахна не към вратата, а към прозореца, разположен до нея.
Острието се стовари върху стъклото и от него се разнесе висок, звънлив звук, а във въздуха се разхвърчаха блестящи парченца стомана.
Ханк се сви, за да ги избегне, и пусна брадвата. Тя падна на пода на верандата и отскочи встрани. Едното острие беше повредено, стоманата се бе поддала и нащърбила. На прозореца нищо му нямаше. Дори и драскотина нямаше по него.
За момент Ханк остана така, загледан в счупената брадва, сякаш не можеше да повярва на очите си.
Безмълвно протегна ръка и Рой постави плетения камшик в ръката му.
Двамата заедно слязоха по стъпалата.
Спряха се при най-долното и впериха очи в Инок. Ръката на Ханк потрепваше върху дръжката на камшика.
— На твое място — каза Инок — не бих правил подобни опити, Ханк. Страшно съм бърз.
Потупа приклада на пушката.
— Ще ти откъсна ръката, преди да си успял да замахнеш с камшика.
Ханк дишаше тежко.
— Дяволът се е вселил в теб, Уолас — каза той. — В нея също. Заедно си вършите работата, вие двамата. Мъкнете се из горите, срещате се тайно.
Инок го изчака да продължи, наблюдавайки и двамата.
— Господ да ми е на помощ — извика Ханк. — Собствената ми дъщеря е вещица!
— Мисля, че е по-добре да се връщате вкъщи — каза Инок. — Ако случайно открия Луси, ще ви я доведа там.
И двамата останаха по местата си.
— Още не съм ти казал всичко — изкрещя Ханк. — Скрил си някъде дъщеря ми и ще отговаряш за това.
— Когато кажеш — отвърна Инок, — но не сега.
Движението, което описа дулото на пушката, не търпеше възражение.
— А сега се махайте — каза той. — И повече не се връщайте. И двамата.
За миг се поколебаха, вперили поглед в нето, опитвайки се да го преценят, опитвайки се да отгатнат какво може да направи.
После бавно се обърнаха и крачейки един до друг, се отправиха надолу по хълма.
18.
Трябваше да убие и двамата, каза си той. Тези хора не заслужаваха да живеят.
Сведе поглед към пушката и видя ръцете си, силно стиснали оръжието, пръстите му се бяха схванали и изглеждаха бели върху кафявото, гладко като коприна дърво на приклада.
Чак се задъха от усилието да потисне гнева, който бушуваше в него и малко оставаше да избухне. Ако бяха останали още минута, ако не бе успял да ги прогони, нямаше да може да овладее клокочещия си гняв.
И добре, че се получи така, много по-добре. Дори се изненада малко, че е съумял да се овладее.
И слава богу, че успя. Защото и така нямаше да му е лесно.
Щяха да кажат, че е побъркан, че ги е изгонил, като ги е заплашил с пушката. Можеха дори да кажат, че е отвлякъл Луси и я държи против полята й. Пред нищо нямаше да се спрат, за да му причинят колкото се може повече зло.
Изобщо не се съмняваше, че са способни на всичко, защото познаваше породата им — отмъстителни в нищожеството си, дребните, зли насекоми на човешкия род.
Остана до верандата, загледан след тях, докато крачеха надолу по хълма, и се чудеше как в едно толкова пропаднало семейство е могло да се роди такова чисто момиче като Луси. Може би недъгът й е послужил като преграда срещу тяхното влияние, не й е позволил да стане като тях. Може би, ако ги чуваше и разговаряше с тях, след време щеше да се превърне в също такава покварена отрепка, каквато бе всеки един от тях.
Голяма грешка направи, като се замеси в тази история. Човек в неговото положение нямаше право да се забърква в подобни работи. Прекалено много можеше да загуби, затова беше длъжен да стои настрана.
И все пак какво можеше да направи? Можеше ли да откаже да помогне на Луси, когато роклята й беше мокра от кръвта, която се стичаше от раните по раменете й? Трябваше ли да се направи, че не вижда отчаяния зов за помощ, изписан върху лицето й?
Би могъл да постъпи и другояче, помисли си той. Сигурно имаше и други, по-умни начини за овладяване на положението. Но не разполагаше с никакво време, за да измисли нещо по-умно. Имаше време колкото да я отнесе вътре и да се върне, за да ги посрещне.
Но сега, когато се замисли, си даде сметка, че най-добре щеше да е, ако изобщо не се бе върнал навън. Ако бе останал в станцията, нищо нямаше да се случи.
Действа инстинктивно, когато излезе навън да ги пресрещне. Нормално беше човек да постъпи така, но не беше много разумно. Но беше го сторил и не можеше да го върне назад. Ако имаше как да върне нещата назад, щеше да постъпи другояче, но това беше невъзможно.