— Трябва да ми дадеш време — каза Инок.
Но знаеше, че не разполага с никакво време.
23.
Човек щеше да си има работа и изведнъж щеше да се окаже неспособен да я върши. Нито пък останалите около него щяха да продължат да правят това, което са правели по-рано. Защото щяха да им липсват знанията и подготовката, за да изпълняват предишните си задължения. Може би щяха да упорстват — сигурно щяха да упорстват известно време, но вероятно не за дълго. И тъй като никой нямаше да може да си върши работата, фирмата или корпорацията, или предприятието щеше да прекрати дейността си. Просто щеше да спре. И не само защото нямаше да има кой да работи или да организира нещата тъй, че дейността да продължи, а също и затова, защото транспортът и комуникациите — необходимо условие за всяка дейност — също щяха да спрат да действат.
Нито локомотивите, нито самолетите и корабите щяха да се движат, защото нямаше да има кой да ги задвижва. Хората, притежаващи нужната квалификация, щяха да забравят как се управляват. Някои може би щяха да продължат да правят опити — с трагични последици. Отделни хора вероятно щяха да запазят смътен спомен как се управлява кола или камион, или автобус, защото това са прости дейности и шофирането става нещо като втора природа. Но още при първата повреда щяха да станат неизползваеми, защото никой нямаше да има технически знания, за да ги поправи.
Нямаше да минат и няколко часа, и човешкият род щеше да се озове в един свят, където разстоянието отново щеше да се превърне в основен фактор. Светът щеше да стане по-голям, океаните — трудно преодолими, а преходът от една миля — дълъг път. След няколко дена щеше да настъпи паника, обзети от ужас тълпи щяха да хукнат да се спасяват от една ситуация, която никой нямаше да разбира.
Колко време, запита се Инок, щеше да мине, докато един град изразходва и последните си запаси от храна по складовете и започне да гладува? Какво щеше да стане, когато спреше токът? Колко време, при това положение, едно безполезно парче хартия или една сечена монета щеше да запази стойността си?
Нямаше да има движение на стоки; търговията и производството щяха да загинат; правителството щеше да се превърне в една сянка, която нямаше да разполага нито със средствата, нито с интелекта, необходими за по-нататъшното му функциониране; комуникациите щяха да се разпаднат; нямаше да има ред и законност; светът щеше да премине през един нов дивашки период и после бавно щеше да започне да се приспособява. Това приспособяване щеше да отнеме години и докато продължаваше този процес, щеше да настане глад и мор, неописуема мизерия и отчаяние. С времето нещата щяха да се установят, светът щеше да свикне с новия си начин на живот, но в преходния период мнозина щяха да загинат, а много други щяха да загубят всичко, което представляваше смисълът и целта в живота им.
Но щеше ли всичко това, колкото и да бе лошо, да е по-лошо от войната?
Мнозина щяха да умрат от студ и глад, и болести (защото медицината щеше да сподели съдбата на всичко останало), но милиони хора щяха да бъдат спасени от унищожителната огнена стихия на ядрената реакция. От небето нямаше да се изсипе радиоактивен прах, водите щяха да останат чисти, а земята — плодородна. Като минеше първият етап на промяната, пред човешкия род се откриваше възможност да продължи да живее и да изгради едно ново общество.
Ако човек можеше да е сигурен, каза си Инок, че ще има война, че войната е неизбежна, изборът нямаше да е толкова труден. Но винаги съществуваше възможността светът да избегне войната и крехкият, несигурен мир да бъде запазен. В такъв случай нямаше да има нужда от ужасното средство за премахване на войната, което галактиката предлагаше. Преди да вземе решение, каза си той, човек трябваше да е сигурен. А как можеше да е сигурен? Според диаграмите в чекмеджето на писалището му щеше да има война. Много дипломати и наблюдатели смятаха, че предстоящата мирна конференция няма да постигне нищо друго, освен да ускори войната. И въпреки всичко човек не можеше да е сигурен.
И дори да беше, как можеше, запита се Инок, един човек — един-единствен човек — да поеме отговорността да се разпорежда като Господ с целия свят? Кое даваше право на един човек да вземе решение, което засяга съдбата на всички останали, на милиарди човешки същества? И ако все пак вземеше това решение, можеше ли някога да докаже правотата на своя избор?
Можеше ли човек да реши кое е по-лошо — евентуалната война или глупостта? Отговорът, изглежда, беше, че не може. И в двата случая нямаше как да се изчислят възможните загуби.