— А ти? — извика той. — А ти какво можеш да направиш сега?
Тя бе тази, която бе проявила смелост. Смелостта да погледне очи в очи нещата такива, каквито са.
Как бе предусетила всичко, чудеше се той. Как е могла да знае?
— Сега ще си отида — изрече тя. — И повече няма да се върна. Дори и когато се нуждаеш от мен, аз няма да се върна. Нищо друго не ми остава.
— Не можеш да си тръгнеш — възпротиви се той. — Ти си в същия капан, в който съм и аз.
— Не е ли странно — добави тя, — че и двамата сме в него. И ти, и аз сме жертви на една илюзия…
— Но защо и ти? — попита той. — Ти не си!
Тя мрачно поклати глава.
— И аз също като теб. Ти не можеш да обичаш куклата, която си сътворил, нито пък аз майстора на играчки. А ние и двамата си помислихме, че можем, и все още вярваме, че бихме могли, и затова, когато открием, че е невъзможно, ще се чувстваме виновни и нещастни.
— Но можем да опитаме — каза Инок. — Само остани.
— И да стигна дотам, че да те намразя. Или пък още по-лошо — ти да ме намразиш. Нека си останем с чувството за вина и с нещастието. Това ще е по-добре от омразата.
Тя направи няколко бързи крачки и пирамидата от сфери се озова в ръката й, вдигната високо над главата.
— Не, само това не! — изкрещя той. — Мери, недей…
Пирамидата проблесна, премятайки се във въздуха, и се разби в камината. Проблесващите светлини угаснаха. Нещо — стъкло? метал? камък? — издрънча по пода.
— Мери! — извика Инок и направи няколко крачки напред в мрака.
Но там нямаше никого.
— Мери! — по-скоро изхлипа, отколкото извика той.
Тя си бе отишла и нямаше да се върне.
Дори и когато се нуждаеше от нея, тя нямаше да се върне.
Той стоеше притихнал в мрака и тишината и гласът на едновековния му живот сякаш проговори в него на някакъв безмълвен език.
Всичко е свързано с трудности, каза му гласът. Нищо не идва лесно.
Първо съседското момиче от фермата, после красивото момиче от Юга, което го проследи с поглед, докато минаваше край нейната врата, а сега и Мери — всички те си бяха отишли безвъзвратно от неговия живот.
Извърна се с усилие и направи няколко крачки напред, търсейки пипнешком масата. Откри я и запали лампата.
Изправен до масата, той обхвана с поглед стаята. В ъгъла, в който бе застанал, някога беше кухнята, а там при камината се намираше всекидневната; сега всичко бе променено — оттогава бе минало много време, но той ги виждаше тъй ясно, сякаш бе вчера.
Но онова време си бе отишло, а с него и хората.
Единствен той бе останал.
Бе загубил своя свят. Оставил го бе в миналото.
Но в днешния ден същото бяха сторили и всички останали — всички живи представители на човешкия род.
Може би още не го осъзнаваха, но те също бяха оставили своя свят в миналото. Вече нищо нямаше да бъде както преди.
Човек се прощава с толкова много неща, толкова много любими същества, толкова много мечти.
— Сбогом, Мери — каза той. — Прости ми и нека бог те пази.
Седна на масата и придърпа към себе си дневника, които лежеше отгоре. Отгърна го и затърси страниците, които трябваше да попълни.
Чакаше го работа.
Вече беше готов за нея.
Беше си взел последното сбогом.