Върна се при апарата, изчисти плаката и изпрати потвърждението си, че всичко е готово за пристигането на пътника от Тубан, получи двойно потвърждение от другия край, после превключи апарата на неутрално положение, тъй че да е готов да приеме следващото съобщение.
След това отиде до шкафа с картотеката, който се намираше до писалището, и измъкна едно чекмедже, пълно с фишове. Порови малко и откри Тубан VI, с препратка към 22.VIII.1931 г. Прекоси стаята и се насочи към стената, отдолу догоре заета с рафтове, изпълнени докрай с книги, научни и други списания. Намери дневника, който търсеше, и се върна с него при писалището.
22.VIII.1931 г., установи той, когато откри мястото в дневника, е бил един от по-спокойните му дни. Посрещнал бе само един пътник, този от Тубан VI. И въпреки че записките му за този ден изпълваха почти цяла страница с неговия ситен, нечетлив почерк, на посетителя бе посветил не повече от един параграф.
Днес пристигна (зачете се той) едно безформено нещо от Тубан VI. Не зная как може да се опише другояче. Представлява къс материя, вероятно мускулна тъкан, и този къс материя, изглежда, периодично променя формата си, като последователно става ту на кълбо, ту започва да се сплесква, докато се разстели като палачинка на дъното на цистерната. После започва да се свива и да се издува отвътре, докато накрая пак се превърне в кълбо. Тези промени стават доста бавно и определено следват някакъв ритъм, но само в смисъл, че стават в една и съща последователност. Тази ритмичност не се отнася до времетраенето. Няколко пъти засичах времето и не открих никаква закономерност. Най-краткият период, необходим за завършването на един цикъл, бе седем минути, а най-дългият — осемнайсет. Възможно е при по-продължителни наблюдения да се открие такава ритмичност, но аз нямах време. Не успях да установя контакт чрез машинния преводач, но съществото издаде серия от остри като при прищракване звуци, сякаш щракаше с пръсти, макар че, доколкото виждах, нямаше никакви пръсти. Когато направих справка в наръчника по универсална знакова система, разбрах, че се опитваше да ми каже, че е добре, че не се нуждае от нищо и ако обичам, да го оставя на мира. Така и постъпих.
В края на параграфа, в малкото останало място, бе вместена следната препратка: Виж 16.Х.1931 г.
Прелисти страниците, докато попадна на 16.Х., и видя, че това бе един от дните, в които Юлисис бе идвал да инспектира станцията.
Името му, разбира се, не беше Юлисис. Всъщност той изобщо нямаше име. В неговото общество нямали нужда от имена, защото били възприели система за назоваване, много по-експресивна от именната. Но тази система, дори самият й замисъл, беше от такова естество, че не можеше да бъде разбрана, а още по-малко използвана от човешки същества.
— Ще ви наричам Юлисис — припомни си Инок думите, които му каза при първата им среща. — Трябва да ви наричам някак.
— Нямам нищо против — каза странното по онова време (но престанало да му се струва странно) същество. — Но мога ли да попитам защо Юлисис?
— Защото това е името на един от най-великите представители на моя народ.
— Радвам се, че избрахте това име — заяви току-що кръстеното същество. — Звучи ми гордо и величествено и откровено казано, с удоволствие ще го нося. А аз ще ви наричам Инок, защото двамата с вас ще работим заедно в продължение на много от вашите земни години.
Наистина измина много време оттогава, помисли си Инок, отворил дневника на написаното през онзи октомврийски ден преди повече от трийсет години. Години, които го бяха обогатили и удовлетворили по начин, който човек не би могъл да си представи, ако не познава всички факги.
И това щеше да продължи още много години, каза си той, много повече години, отколкото бяха минали досега — още стотици години, може би хиляда. И през тези хиляда години колко ли още неща щеше да научи?
Макар че, помисли си той, знанията може би не бяха най-важното.
Но той знаеше, че всичко това можеше и да не се случи, защото сега можеше да му бъде попречено. Бяха се появили наблюдатели, или поне един наблюдател и който и да беше той, не след дълго щеше да предприеме някакви действия. Но докато не настъпеше този момент, нямаше представа какво да прави или как да реагира на тази опасност. Това беше нещо, което не можеше да не се случи. През всичките тези години бе очаквал да се случи нещо подобно. Дори беше учудващо, каза си той, че не се бе случило по-рано.
Беше предупредил Юлисис за тази опасност още в деня на първата им среща. Тогава седеше на стъпалата, които водеха към верандата, и сега, като се замисли, откри, че помни всичко така ясно, сякаш беше вчера.