Когато на третия ден господин Кокс се закле пред съда, Кени си каза, че финансовият директор е от хората, на които ще повериш и последното си пени. Дори му мина през ума дали да не вложи малко пари в търговското му дружество.
Прокурорът Матю Джарвис, и той именит юрист, зададе внимателно на господин Кокс поредица въпроси, целящи само едно — да покажат, че той е безспорно почтен човек, почувствал, че е негов дълг да се постарае злостната измама, извършена от обвиняемия, да бъде заклеймена веднъж завинаги.
Господин Дювийн се изправи, за да го разпита.
— Нека в началото ви попитам, господин Кокс, виждали ли сте въпросната реклама?
Кокс го изгледа с разбираемо негодувание.
— То се знае, че съм я виждал — отговори той.
— А като качество тя отговаря ли на изискванията на вашата фирма?
— Да, но…
— Тук няма „но“, господин Кокс. Като качество рекламата или отговаря, или не отговаря на изискванията ви.
— Добре де, отговаря — изсъска през зъби господин Кокс.
— А фирмата ви плати ли все пак рекламата?
— Не, разбира се — каза мъжът. — Един мой подчинен се усъмнил във фактурата и веднага ми обърна внимание.
— Похвално! Браво на него! — рече Дювийн. — И същият подчинен ли е забелязал текста върху фактурата, който уточнява при какви условия тя следва да бъде платена?
— Не, аз го видях — отвърна господин Кокс и погледна със самодоволна усмивка към съдебните заседатели.
— Наистина възхитителна бдителност, господин Кокс. А помните ли дума по дума текста върху фактурата?
— Струва ми се, че го помня — потвърди човекът. Поколеба се, но след миг каза: — „Ако не сте доволни от продукта, не сте длъжни да плащате фактурата.“
— Така значи, „не сте длъжни да плащате фактурата“ — повтори Дювийн.
— Да — потвърди Кокс. — Точно това пишеше.
— И вие не я платихте, нали?
— Не, не я платих.
— Разрешете да обобщя, господин Кокс. Получили сте безплатна реклама, поместена в списанието на моя подзащитен, и тя е с качество, което фирмата ви е щяла да одобри, ако рекламата се бе появила в което и да е друго периодично издание. Нали така?
— Да, но… — подхвана пак господин Кокс.
— Нямам повече въпроси, господин съдия.
Дювийн се бе въздържал да спомене клиентите, които си бяха платили за рекламите, понеже никой от тях не пожела да се яви пред съда — да не би да си навреди на репутацията. Кени знаеше, че адвокатът му е направил за смях основния свидетел на обвинението, ала Дювийн го беше предупредил, че Джарвис ще се опита да стори същото и с него още в мига, в който той започне да дава показания.
Съдията обяви обедна почивка. На Кени не му беше до обеди и почивки — за кой ли път той седна да прегледа Закона за печатните издания.
Когато съдът възобнови заседанието, господин Дювийн уведоми съдията, че ще призове единствено своя клиент. Кени се изправи — беше облечен в тъмносин костюм, бяла риза и гвардейска вратовръзка. Господин Дювийн взе да го разпитва надълго и нашироко за времето, което е прекарал във въоръжените сили, и как в Персийския залив е служил вярно на своето отечество. Сетне го преведе набързо през доказателствата. Когато защитникът на обвиняемия седна на мястото си, съдебните заседатели не се и съмняваха, че Кени е предприемач с непоклатими нравствени устои.
Господин Матю Джарвис се изправи бавно и много театрално се зае да подрежда бумагите пред себе си — мина доста време, докато зададе първия си въпрос.
— Господин Мърчант, разрешете в началото да ви попитам за въпросното периодично издание — „Предприемач. О. К.“. Защо сте решили да му сложите точно такова име?
— Защото то олицетворява всичко, в което вярвам.
— Не се и съмнявам, господин Мърчант, но не сте ли се опитали да подведете евентуалните рекламодатели — те са могли да решат, че става дума за списание „Предприемач“, което от години се ползва с добро име и се радва на високи тиражи? Дали всъщност не сте целели тъкмо това?
— Точно колкото списание „Жена“ може да се сбърка със „Съвременна жена“ или „Дом и градина“ — с „Къщи и градини“ — отвърна Кени.