— Да, но всички списания, които току-що изредихте, имат огромен тираж. Колко е тиражът на вашия „Предприемач. О. К.“?
— Деветдесет и девет бройки — уточни обвиняемият.
— Виж ти, само деветдесет и девет! Надали ще оглави списъка на бестселърите. Бъдете така любезен, обяснете на съда защо сте се спрели точно на такъв тираж?
— Защото бройките са по-малко от сто, а според Закона от 1992 година за печатно издание се смята само изданието, излязло в тираж най-малко сто бройки. Член 2, алинея 11.
— Дори и да е така, господин Мърчант, това ме кара да смятам — натърти господин Джарвис, — че наистина е възмутително да очаквате от клиентите да ви платят петстотин лири стерлинги за реклама, която не са поръчвали, но която въпреки това се е появила в списанието ви.
— Може и да е възмутително, но не и престъпно — усмихна се с подкупваща усмивка Кени.
— Разрешете да продължа нататък, господин Мърчант. Вероятно ще обясните на съда от какво сте се ръководели, когато сте определяли цената на рекламата за отделните фирми.
— Постарах се да разбера до какви суми може да харчи счетоводството, без да иска разрешение от шефовете.
— И с каква измама си послужихте, за да се доберете до тези сведения?
— Обаждах се по телефона в счетоводството и търсех касиера.
Съдебната зала се огласи от смях. Съдията се прокашля театрално и помоли за тишина.
— И само въз основа на това сте определяли размера на сумата?
— Е, не съвсем. Все пак си имах и тарифа. Цените се колебаеха от две хиляди лири стерлинги за цяла страница в цвят до двеста лири за черно-бяла обява върху четвъртинка от страницата. Според мен не може да не се съгласите, че цените ми са конкурентни — при всички положения са малко под средните за страната.
— То оставаше при вашите тиражи да не са под средните! — тросна се господин Джарвис.
— Знам и по-тежки случаи.
— Защо не дадете на съда някой пример? — подсмихна се прокурорът, сигурен, че обвиняемият се е хванал в капана.
— Консервативната партия.
— Нещо не разбирам, господин Мърчант.
— Всяка година Консервативната партия дава прием в „Гроувнър Хаус“6. Продават към петстотин програми и взимат по пет хиляди лири стерлинги за цветна реклама на цяла страница.
— Но поне предоставят на рекламодателите възможността да откажат да плащат по толкова висока тарифа.
— Че и аз им предоставям тази възможност! — възкликна Кени.
— И така, признавате ли, че е противозаконно да разпращате фактури на фирми, които ако не друго, то най-малкото не са виждали продукта?
— В Обединеното кралство, дори в Европа може да е противозаконно — натърти Кени. — Този закон обаче се обезсилва, ако списанието е отпечатано в британската колония Хонконг и фактурите са издадени и разпратени оттам.
Господин Джарвис започна да прехвърля листовете пред себе си.
— Нека ви улесня — поправка 9, член 4, одобрена от Камарата на лордовете — притече му се на помощ Кени.
— Но лордовете едва ли са имали предвид точно това, когато са внесли поправката — сопна се прокурорът, след като най-сетне откри съответния член.
— Аз, господин Джарвис, не умея да чета мисли — подметна обвиняемият, — затова не знам какво са имали предвид лордовете. Единственото, което ме интересува, е да спазвам буквата на закона.
— Да де, но сте нарушили закона, като сте получавали пари в Англия, но не сте ги декларирали пред данъчните служби.
— Случаят е по-различен, господин Джарвис. „Предприемач. О. К.“ се издава от дъщерна фирма, компанията майка е регистрирана в Хонконг. По закон дъщерните фирми в британските колонии могат да получават приходите в страната, където изданието се разпространява.
— Но вие, господин Мърчант, не сте и опитали да разпространявате списанието.
— Британската библиотека и други водещи учреждения са получавали надлежно екземпляр от „Предприемач. О. К.“, както се изисква в член 19 на закона.
— Дори и да е така, господин Мърчант, няма как да си затворим очите, че сте мамили фирмите с цел облагодетелстване.
— Няма такова нещо — на фактурата пише черно на бяло, че ако не е доволен от продукта, клиентът е в правото си да не го плаща.
— Да де, но текстът е толкова ситен, че трудно ще го разчетеш и с лупа.
— Справете се със закона, господин Джарвис, както направих аз. Там никъде не пише какъв точно трябва да е размерът на буквите.
— Ами цветът?
— Какво цветът? — възкликна уж учуден Кени.
— Точно така, господин Мърчант, цветът! Фактурите ви са отпечатани на тъмносива хартия, а буквите са светлосиви.