Обвиняемият нямаше как да не се съгласи с това, докато гледаше как, придружавани от приставите, съдебните заседатели се изнизват от съдебната зала. Отново го отведоха долу в килията, но той отказа да хапне и вместо това се излегна на нара и лежа така цял час, докато не го върнаха в съдебната зала, за да съобщят каква ще бъде съдбата му. Наложи се да чака само няколко минути, докато съдебните заседатели влязат и заемат местата си. Съдията също се разположи на стола, погледна един от приставите и кимна. Приставът насочи вниманието си към старши съдебния заседател и изчете едно по едно седемте обвинения.
За първите шест обвинения в измама старши съдебният заседател спази наставленията на съдията и обяви Кени за невинен. След това приставът прочете и седмото обвинение: това, че не са доставени екземпляри от списанието на търговските дружества, които, след като са си платили за рекламата в него, са го изискали, но не са го получили.
— Каква е вашата присъда — подсъдимият виновен ли е по това обвинение, или е невинен? — попита приставът.
— Виновен — оповести старши съдебният заседател и пак си седна на мястото.
Съдията насочи вниманието си към Кени, който стоеше на подсъдимата скамейка.
— Подобно на вас, господин Мърчант, и аз посветих много време на Закона за печатните издания от 1992 година и най-вече на наказанията, полагащи се за неспазване на член 84, алинея 1. Реших, че не ми остава друг избор, освен да ви наложа най-тежкото наказание, предвидено в закона за случаи като този. — Той изгледа Кени така, сякаш ей сега щеше да прочете смъртната му присъда. — Налагам ви глоба от хиляда лири стерлинги.
Господин Дювийн не отиде да иска преразглеждане на присъдата или отлагане на плащането, понеже още преди началото на съдебното заседание Кени бе предвидил, че ще получи именно такава присъда. През последните две години бе допуснал една-единствена грешка и беше готов да си плати за нея. Излезе иззад подсъдимата скамейка, написа чек за сумата, с която го глобяваха, и го подаде на пристава.
След като благодари на всички в съдебната зала, си погледна часовника и побърза да излезе. Главен инспектор Травис го чакаше в коридора.
— Това би трябвало да сложи край на малката ти далавера — рече му, като подтичваше до него.
— Не виждам защо — отвърна Кени.
— Защото сега парламентът ще бъде принуден да промени закона — обясни Травис — и този път, ще не ще, ще трябва да запуши вратичките.
— Лично аз, господин главен инспектор, не бих се обзаложил, че това ще стане в близко бъдеще — натърти Кени, вече след като излезе от съда и се затича надолу по стъпалата. — Тия дни парламентът излиза в лятна почивка, надали му е до това да разглежда поправки към Закона за печатните издания — сигурно ще стигне до тях някъде през февруари-март догодина.
— Опиташ ли още веднъж да пробуташ този номер, ще те задържа още щом слезеш от самолета, така да знаеш! — закани се Травис и Кени спря насред тротоара.
— Не си хабете патроните, господин главен инспектор.
— Защо?
— Ами защото и да ме задържите, прокуратурата едва ли ще тръгне да завежда поредното скъпо струващо дело, за да прибере мижавата глобица от хиляда лири стерлинги.
— Догодина ще ми паднеш в ръчичките! — каза Травис.
— Съмнявам се. Догодина Хонконг вече няма да е британска колония и аз ще съм се захванал с нещо друго — отвърна Кени и се метна на таксито.
— С друго ли? — повтори озадачен главният инспектор.
Кени смъкна прозореца на таксито, ухили се на Травис и каза:
— Ако си нямате друга работа, господин главен инспектор, ви препоръчвам да се запознаете с новия закон за данък добавена стойност. Направо не е за вярване колко много вратички има в него. Довиждане, господин главен инспектор!
— Закъде, мой човек? — попита таксиметровият шофьор.
— За летище „Хийтроу“. Но пътем се отбий до „Хародс“. Харесал съм си едни копчета за ръкавели.