В една своя реч, изнесена на 18 май 1893 г. пред членовете на Асоциацията на парижките студенти, Емил Зола защищава онази наука, в служба на която човек проявява твърд стоицизъм, абсолютно себеотрицание и постига ведрост от удовлетворения си интелект. Писателят се обявява в защита на новаторството в науката, против „затварянето на хоризонта“ в литературата: „… Лично аз вече съжалявам, че бях сектант, като изисквах изкуството да се придържа към утвърдените истини — споделя той пред бъдещите учени и творци, които се подготвят в парижките университети. — Новодошлите в изкуството, като овладяват непознатото и загадъчното, разтварят нови хоризонти и с това изпълняват своето предназначение. Между истините, завоювани от науката, които от този момент стават непоклатими, и истините, които тя ще изтръгне някой ден от непознатото, за да ги утвърди веднъж завинаги, съществува една полоса от неизяснени истини, един терен за предположения и проучвания, който, струва ми се, принадлежи в еднаква степен на литературата и на науката. Именно в него ние трябва да навлизаме подобно на пионери, като вършим работата си на първи изследователи и тълкуваме, ръководени от таланта си, действието на непознатите сили…“ След като се отказва от догматизма си в поддържането на една предвзета литературна теория — теорията на натурализма, — Зола отново утвърждава необходимостта от сродяването на научните с литературнохудожествените методи при изследването на неясните области в познанието за човека.
В романа „Доктор Паскал“ темата за отговорността на науката в усъвършенствуването на човешката природа и заздравяването на социално-нравствения климат се преплита с темата за любовта — творческо вдъхновение за учения, посветил се на облагородяването на човешките взаимоотношения. Някои от тълкувателите на романа смятат, че в художествената разработка на тази лирична тема Зола не се е домогнал до особени висоти. Според едни писателят се е провалил, тъй като се е поддал безрезервно на изкушението да възпроизведе душевните терзания на закъснялата си любов към Жан Розро. Други упрекват писателя, че не е вникнал достатъчно дълбоко в психологията на влюбената жена — Клотилд. Трети разглеждат любовната идилия в романа просто като вълнуващо художествено претворяване на библейската легенда за цар Давид и за младата сунамитка Ависага, при което може по-скоро да се говори за духовно сродяване между мъдрата старост и жизнеутвърждаващата младост.
Самият Зола признава по своеобразен начин, че в романа е вложил много от вълненията, изпълващи душата му след установяването на интимна връзка с Жан. Освен официалното посвещение, публикувано в началото на тома, издаден от Шарпантие, той съчинява едно много по-съкровено признание, което изписва върху първата страница на екземпляра, предназначен за любимата му: „На моята любима Жан, на моята Клотилд, която ми даде царско угощение със своята младост и ме накара да се почувствувам на тридесет години, след като ме дари с моята Дьониз и моя Жак, двете скъпи деца, за които написах тази книга, за да знаят, когато някога я четат, колко силно съм обичал майка им и с каква нежност и почит самите те трябва да изплатят по-късно щастието, с което тя ме утешаваше в тежките мигове“.
Не без основание някои изтъкват, че ако Зола е успял да внуши вълнуващо духовното единение, което свързва Паскал и Клотилд, то образът на Клотилд трудно би могъл да се приеме като значимо художествено постижение за романиста. Според подготвителните бележки главната задача, която си е поставил писателят при изграждането на този образ, е да опише героинята „много женствена“, за да може да мотивира порива й „да се хвърли на шията на един петдесет и девет годишен мъж“. Зола си представя Клотилд като олицетворение на „пролетта, която спохожда Паскал със закъснение, на преклонна възраст, и му връща младостта след тридесетгодишен неуморен труд, когато се чувствува вече изтощен и страда от това, че се е запознал толкова отблизо с човешкото страдание“.