Както се вижда от бележките, авторът е имал намерението да представи преди всичко една всеотдайна жена, която е изгубила способността да живее своя собствен живот, да чувствува красотата на света извън чувството, което я привързва дълбоко към мъжа. Клотилд съвсем безизкусно споделя пред своя духовен учител и наставник обвързаността си с него като единствено възможна съдба: „Всеки ден обаче все по-ясно прозирах истината, чувствувах, че ти си моят учител и господар, че за мен няма щастие извън теб, извън твоята наука и твоята добрина. Ти беше самият живот, търпим и щедър, ти всичко казваше, всичко приемаше от любов към здравето и усилието, вярваше в делото на света, виждаше смисъла на предопределението в труда, който всички ние извършваме страстно, като упорствуваме да живеем, да обичаме, да създаваме отново и отново живот въпреки всички житейски мизерии и страдания…“ В романа на Зола Клотилд неведнъж поема функцията на „резонатор“, дълбоко съпричастен със заниманията на учения, с житейската му философия, с благородната му амбиция да внушава жизнелюбие и вяра в науката.
2
Критическите отзиви за романа „Доктор Паскал“, появили се веднага след излизането му, общо взето, не са многословни. Според повечето критици новият роман на Зола, изпълнено с трудноразгадаеми символи и смущаващи антитези, стои встрани от поредицата „Ругон-Макарови“. Въпреки че благосклонните оценки за художествените достойнства на поредната творба на предводителя на писателите натуралисти във Франция са оскъдни, критиците са единодушни, че в „Доктор Паскал“ се появяват кълновете на нещо ново, несвойствено за литературно-изобразителния метод на Зола. Един от авторитетните арбитри в оперативната литературна критика от онова време, Жорж Пелисие, завършва рецензията си, публикувана на 15 август 1893 г. в „Ревю анциклопедик“, със следните разсъждения: „В предходните си творби господин Зола оставаше безпристрастен. В този роман той говори неведнъж от свое име, прикрит зад образа на Паскал. И ние трудно бихме могли да го оправдаем, когато се опитва да защити крайностите, до които е стигнал в изображението, с дръзкото твърдение, че «трябва да се каже всичко, за да се излекува всичко», или да му повярваме, когато обяснява маниакалния песимизъм и циничната човеконенавист в предишните свои творби е «яростния си копнеж по една твърде възвишена мечта», с покрусата в една добра душа, разтерзавана от човешките страдания. Извън всякакво съмнение е, че ако и тук неговият натурализъм — вземам думата във философския й смисъл — съдържа нещо грубо и по същността си «безнравствено», господин Зола е смекчил този път остротата му чрез по-примирително и по-либерално от обичайното разположение на духа си. Преди всичко човешката симпатия, която вдъхновява последната му творба, е съвсем противоположна на горчивото удоволствие, с което той принизява човешкото достойнство в другите си творби. И така, поредицата «Ругон-Макарови» е завършена. Но господин Зола е все още в разцвета на силите си и неуморният работник вече се е заел с нова задача. И сега разкрепостен, без да се чувствува скован от някаква тясна и тиранична рамка, той може да разшири своята творческа «формула», да смекчи изображението и да освободи философията си от сектантския дух, за да отреди повече място в творчеството си на Идеала, след като съвсем наскоро се самообвини, че не го познавал достатъчно добре.“
От цитираните размисли върху изобразителния метод на романиста Зола в „Ругон-Макарови“ става ясно към коя критическа школа принадлежи авторът им Жорж Пелисие. Той е от кръга на наемните защитници на „буржоазното благоприличие“ и на „еснафската добропорядъчност“, които неизменно отричат „дръзките набези“ на основоположника на натурализма или, с други думи, суровия безкомпромисен реализъм в сферата на социално-нравствените отношения в капиталистическото общество. Но все пак трябва да отчетем, че въпреки традиционната злонамереност на споменатата общност от „ценители“ на изкуството на Зола, към която принадлежи Пелисие, в заключителната част на рецензията му се отбелязва обновителната тенденция в художествения метод на създателя на „Ругон-Макарови“.
Тази нова насока в метода на Зола се изтъква от редица съвременни изследователи на творчеството на френския писател. Един от най-авторитетните сред тях в наше време, професор Анри Митеран, напълно основателно назовава заключителната творба на поредицата „Ругон-Макарови“ — „тезисен роман“. Именитият френски литературовед има предвид не само идейното, но и художественото внушение, което е вложил Зола в последния роман от многотомната семейна хроника. Всъщност авторът на „Доктор Паскал“ сам изповядва, че при създаването на заключителния си опус нито за миг не е забравял, че в него трябва да защити косвено цялата поредица. В романа, посветен на изследователя на родословието на Ругон-Макарови, чрез размишленията на своя герой писателят е защитил дързостите в езика, с който е искал да изрази всичко, и дързостите в анализа, с който е показал злото, истината за живота. Твърдата воля на доктор Паскал да лекува хората и да поправя вродените им патологични наклонности съответствува на високоблагородната амбиция на реалиста Зола да каже „цялата истина“ за покварата на нравите, за принизяването на идеалите и на човешките взаимоотношения в буржоазното общество. „Смекчаването“ на художествения метод, което откриваме в романа „Доктор Паскал“, е, разбира се, обусловено преди всичко от особеното място, което тази творба заема в поредицата, проследяваща живота на пет последователни поколения от големия пласански род. Последната творба от „Ругон-Макарови“ би трябвало да се разглежда преди всичко като „роман равносметка“, в който законите на наследствеността се разкриват не по податки от интуицията на писателя, а на относително строга научна основа.