— … дето отишъл Един човек при Свети Петър и ТАМ много му се възрадвали, щото си нямали четвърти за белота. Господ Бог, Свети Петър и Арахангел Михаил се мъчили на три ръце, но белот на три ръце белот ли е…
Играли що играли, Свети Петър се подразнил — абе, Човече, рекъл, що не играеш като хората; току влизаш, излизаш, бавиш се нейде, що така? Ами, смотолевил Човекът, не ми е още изяснен статутът — току съм в Интензивното, току при Вас; пак ТАМ, пак ТУК — неустановеност някаква…
Че и Моята работа — къде съм, казват ли ти!
Мотам се нещо, оплитам се в мен си… а съм научен като подкарам една работа, да я свърша без протакане. Ами така, де! Каквото ще става, да става.
Забавени движения в гъста, лепкава среда; леви-десни; цяла вечност. Въздухът не стига, а кислородът бълбука в банката, съска в маската.
Неистова жажда! Сестро, моля глътчица…
Къде отивам? Напред!
Знам, че ще срещна Някого или Нещо.
Провижда се — аха, някъде зад болницата съм, до контейнерите с разпилян боклук.
Тук ми е мястото! За боклука!
Сюрия кучета с пломбирани уши вяло ровичкат амбулаторни отпадъци. Посока — Дунава. Каква мъгла, не мога я проби — прекалено гъста е и подпира гърдите; облягам и се.
Облягам — познато отнякъде чувство; да бе!
За риба съм в старото устие на Лома — слаба работа, а и въдицата се закачи за миниатюрно островче в туфи с кичести, ароматни люляци — бели, лилави. Ще набера люляк за в къщи, че ей го дей Гергьовден. Водата е ледена, хлапашка му работа — и в по-ранно време съм се се къпал в Дунава. Кога ли?
Рекордът ми е пети март, вече след казармата, закален. Да се изфукам пред едно разкошно гадже… чакай, чакай… пред Милена, три години преди да се вземем. Невероятно топъл мартенски ден след дълга зима. Кацнали са с Чона и Таня на парапета на Кея, срещу Старцеви. Нещо ми стана, пламнах, кръвта ми кипна. Веднага, ама веднага трябва да сътворя героизъм! Долу, в Дунава, по гръб бие водата адвокатът Коста Данев-Късата ръчичка; беше недоразвита, като на дете. Надяваше се от ледената водна терапия да прорасте.
Притичах през двете улици до дома; трескаво затърсих плувките — сини, дочени, с три копченца отляво, да се събуват през крачола. Ето ги, малко са отеснели през годините в казармата; бегом — и дефилирам важно пред мацетата, нали съм си хубавец, а по плувки — още по! Небрежно казвам — ще поплувам малко… ооо, отдавна съм почнал сезона… амчи как!
И поплувах едно двеста метра по течението; водата ледена, сякаш вряла… пресича дъха; със зор издържах до канаричките. Нали съм си фукльо!
Та — за люляка, де — събличам се до голо, няма външни хора да зяпат; с гол в ръката нож — да режа букети. И други нацамбуркаха. Внимателно, опипвайки дъното, запристъпях. Водата — до раменете. Дъното тинесто и в коренища.
Протягам ръка да хвана солиден храст — не мога да мръдна напред; напъвам, пак не ще. Ама ха и работа! Стори ми се цяла вечност, докато ръката ми напипа пред гърдите коренище. От ледената вода кожата на гърдите ми станала като чужда и не отчита бариерата.
Чувството познато; дали и сега гърдите ми са безчувствени; напипах датчиците за кардиоданните; къде съм ги помъкнал и тях.
Мокри, треперейки установяваме, че са ни се свили… като рибарски пишки. Хла̀пешка му работа!
Ама люляк и чудо! Засърбява ме езика и разказвам… вица за Оня дето… си купувал риза — искал непременно да е люлякова на цвят. Не тази, не тази, не тази — и те се свършили цветовете; люлякова, та друга няма. Накрая посочил една на рафта; ама тя е бяла, казват; че нали има и бял люляк!
Хилкотят се хлапетата и както сме голи, посинели и настръхнали, рибата закълва като шантава. Вярно казват хората — сухо дупе риба не яде!
Казах — Трябва да сътворя героизъм! Има и такъв момент — 1959-та; южната граница; селата Горно и Долно Луково. Пролетните води на Бяла ряка беснеят; влачат цели дървета, променят терена; откъснали са граничната застава от цивилизацията. Самотна телефонна жица между два стълба от двата бряга, крепи строшената половина на трети, като долният му край е на метър над средата на реката. Обиколен път е невъзможен — бетонният мост в Мандрица е с пречупен гръбнак и отнесен.
Половината щаб на Тринайсти граничен отряд от Любимец е тук и както писаха на другия ден вестниците Патриот и На боеви пост: