… Командирът на свързочниците, майор Жечев, прехапа от вълнение долната си устна! Струйка ясна кръв обагри бялата му якичка. Гумената лодка с граничарите-свързочници: редник Петров от Русе и редник Атанасов от Силистра, калени дунавски чада, се обърна, заедно с макарата с петстотин метра телефонен кабел и…
… и т.н! Калени дунавски чада или два глупака — нафукани новобранци! На другия бряг местни жители, далеко от зимните водни екстремни спортове, ни посрещнаха с топли гъбини и думите:
— Къде сте хукнали срещу живота си, преди да сте влезли откъдето сте излезли! Първом влезте Там, па тогава хуквайте срещу живота си! Луди глави, ей…
Много съм мислил по тия изпълнени с мъдростта на по-възрастния към по-младия мъж думи. И по сетнешната им грижа за нас двамата, откъснати от поделението си; два подарени свободни дни, докато се оттече стихията. И как нямаше после и една блага дума да се е отронила от прехапаните устни на суровия командир.
Нямам спомен, дали беше студена водата; емоцията на момента можеше да я възври.
Имам спомен от вряща кална чорба, примесена с дънери, камънаци, макара, кабели и две ухилени, стригани, заиграли се големи деца.
Водата завира при сто градуса! По Целзий! Много, бе! Голи идваме от където сме излезли и голи влизаме… пак там!
И сега съм гол — само по датчици. Ооо! Има и пелерина от шумулкащ зеленикав плат, от операционната; тъкмо за парашут. Подпрян съм на насрещния вятър от румънско; на края на пропастта съм. Не е пропаст, а нашият висок бряг на Дунава. Под мене, на петнайсетина метра и още толкова напред са няколко шлепа и среброто на реката. Пелерината се издува и издига плавно като делтапланер. Планирам по корем, с разперени ръце и крака. Нагоре! Нагоре! И още по-нагоре! Задъхвам се. Кислородът не стига! Прилошава ми и вместо да драйфам, ме избива на тъпизми.
Възпявам нахакано-кичозно пернатите под мене:
Гагарките не стават за ядене — миришат на вчерашна риба; и какви са тия шантави мерени речи, че ме задашат. Не ми е до стихоплетство сега.
— казваше Татко. Нещо ме тревожи, но какво…
А стига, бе! Кислородът шипти в маската.
Планирам над бреговата ивица. Ранобудни докери се подкрепят, като закусват с по две двойни ракии пред павилиончето. Румънецът си духа, а водата защо ли не се къдри. Кара-Капитанът стъкмява Мери — лодка за разходка. Чизмите му бляскат като неонова реклама. Ласперът скача, кълве мухички — и той закусва. Всеки според вкуса и навиците си. Дърветата не се полюшват. Странно.
Прекалено дълъг, луксозен кораб се точи, няма свършване, към туристическия понтон. Носът му е вече при огромната табела с обозначен четиристотин деветдесет и петия километър от устието до Интерхотел Рига, а кърмата му — е още в Пасау.
Нещо губя тяга и полетът ми омеква; трябва да кацна някъде, да събера сили. Кацнал на дърво; като Луй Дьо Фюнес; той — с колата, а аз ще кацам пеша. Ало, Клонестото! Как ме чувате? Приемете за кацане полет номер, номер… кой ли ми е номера? Стига с тия номера, бе, да ти кацна на номера!
Посреща ме… Стоян Йорданов — археолог, другарче и запазена марка музеен експерт. Ексдиректор. Гнездял точно на това дърво; било с незнам си каква историческа стойност. Що щеш тука, питам. Чадата му порасли, казва, обаче, не щат да излетят от гняздото; отесняло; нямало място за трудовете които плетял на две куки, едно на лице и две наопъки; а и не можел да се вреди за компютъра.
А̀, такааа!
Стоян Йорданов е рядка птица, от щъркеловите — дълъг, щото слаб; благ и кротък, организиран като творец и човек. Оперението му е прекомерно скромно, но стилно; малко нещо английско, премерено. Ако спуснат средства — ръководи разкопки, предимно в Чѐрвенската крепост; със студентски международни бригади. Какво прави-струва, незнам, но са основно с дамско присъствие и все едни изнежени щерки на Албиона, бледолики, с прегорели и олющени от чѐрвенското слънце нослета и гръбчета; да не говорим за издължените им долни крайници в кремвиршени разцветки Мейд ин Ингланд, панимайш или ферщеен плюс анадъмно! Международна му работа!
Преди има-няма стотина години, идва Стоян в ателието ми, нещо притеснен, угрижен. Не знае откъде да започне по същество. Аз тия работи ги усещам, а и той не е потаен човек. Тръгнал съм, вика, да купя една картина. Опа-ла! Нашего брата художникът като чуе тия вълшебни думички, му става едно благо-благо и започва да гледа стръвно. Когато лично другарят Стоян Йорданов, директор на музеите в Окръга прави такова едно изявление, то приема други очертания, за още по-благи предчувствия. Това, на художника да му се привиди откупка на картина, беше а и сега е още по-рядко явление. Искам, казва, да купя твоя картина — подарък за жена ми… Веднага ентусиазъмът ми спадна под нулата. Заплатите на музейните работници са символични, а и по принцип не продавах тогава на частни лица; което на практика означава дълги и обидни пазърлъци и компромиси. И по какъв повод, казвам, хубавата ти булка Румянка трябва да получи картина. Румянка беше доста по-хубава от средната представа за хубавица; имаха си момченце и момиченце с малка разлика помежду им. Усетих — нещо не е съвсем редовно. Стоян се стегна и вдървено, делово сподели, че съпругата му вече си отивала — последен стадий рак; от химиотерапията станала неузнаваема, косата и опадала, красотата и — само спомен; затворила се в себе си и се надявал с картината поне да живне и подслади последните й дни. Някаква буца задъни всичките ми съображения; избра си нещо малко и рекох — никакво плащане. Горката Румянка!