Имам доста периоди от живота си, свързани с музейното дело. Там има достойни хора, с научни интереси, всеотдайни и като повечето на държавна служба — зле платени. С много от тях сме си симпатични и ни е приятно заедно.
Стояне, казвам, подозирам, че служебно си командирован точно на този клон, ама едно бюро като хората не ще можеш да закрепиш; дори и да можеш, ще те издуха някой вътрешноведомствен вятър, върви после им обяснявай, че сам си си подал оставката заради съмнителна, в нечии очи, научна дейност. Да речем, че лаптоп ще закрепиш — гвоздеи ще се намерят; и канап има! Не знам, ти си знаеш, кое те устройва, сезон ще се отвори — само за разкопки. Ще се появят завистниците, стимул са все пак.
Разбра ли се кои бяха ония бабаити…
Срамна история! Бяха се разхождали с подковани туристически чепици по многострадалния му Вартбург, хем паркиран точно под прозореца на кмета, в идеалния център на Чѐрвен… а един дори се беше… едикакво си отгоре… Тъжна простащина в Родината ни бащина! — би казал Радой.
Кога се е разбрало нещо! Що експонати изтърколиха от крепоста надолу и цопнаха в Лома. Огромно каменно гюлле, колкото клекнал човек, не успяло да се дотърколи и заседнало на метър от реката; едвам го извадихме с тежка селскостопанска техника и въдворихме временно пред кметството…
Мистериозно изчезна. Насила да ги накараш, няма да го пипнат, ама за лошотия — насреща са!
— Много маймуни сте на клона, бе! — закача се ерудитът доцент, доктор Васил Дойков. Като го освободиха от директорството на Вечерната гимназия, все край Дунава го срещам. Размишлява. Вместо да му извадят очи му изписаха вежди — сумата и трудове публикува.
— Да знаете, неправилно наричат острова срещу хижа Приста — Люляка; красиво име но не отговаря на истината. — снася новина Дойков. — Там никога не се е въдил люляк. А е Лелека и означава Щъркелът; турцизъм — и отмина с леко прегърбената си походка към Мага̀зия пристигнали товари с бавна бързина.
Как пристигат с бавна бързина, още ми е загадка… А Мага̀зия бърза бързина така и няма…
Какво ме изби на музейщина, сигурно си има крушка опашка. Запремятаха се откъсляци от исторически, по-исторически. Русофили и русофоби, доскорошни братя по идеи и оръжие, се хванали за гушите, щурат се из мъглявия Дунав с каици, разнасят насам-натам княз Александър Батемберг; ту го абдикират, ту го възцаряват. Русенецът Добри Немиров добре ги описва тия неща. Стрелят се и избиват взаимно; кръщават си улици, взривяват паметника на разстреляните русофили. Падна ми се честта да крепя престарелия му автор, скулптора Атанас Дудулов, под жаркото слънце, на стол всред шосейното кръстовище — запазил калъпите на фигурата на жена с урна. Сочи с бастуна си на каменарите-очуквачи, кое-как! Нашите калъпи дали ще ги съхрани някой и да ни реставрират. А ще има ли защо!
Обикалям из страната по музейни сбирки — да си сверя часовника. Попадам в Казанлък на читалищен деец стъкмил малко музейче — бай Димитър Чорбаджийски. Точно така — Чудомир! Мара Чорбаджийска ни черпи с казанлъшка ракийка под асмалъка. И двамата са позанемарени художници от първия випуск на Рисувалното училище, основано от завършилия в Италия и по италиански тертип, Константин Величков — съратник на Вазов. Чудомир не пише хумор от години. Ракът го беше подгонил яко:
— Ако знаете колко раци съм изловил и изял от рекичката до нас — и с този ще се справя… — самобудалка се бай Чудомир. — И с голямото изкуство се разминах — като деца си ровехме скривалища и съм се разминал на петдесетина сантиметра с Казанлъшката гробница! Ама ха̀ и късмет!