Не си се разминал с голямото изкуство, бай Чудомире! Винаги ще те четат и благославят!
Баба Мара Чорбаджийска надживя съпруга си библейски дълго. Беше я прихванала юбилярската болест. В СБХ, секретарят за провинцията — Зафир Йончев се видя в чудо от постоянните и врънкания, да й устройват все нови и нови юбилейни чествания.
Де устройваха, де не — но бяха доста.
Драги Читателю, позволявам си да подпъхна на това място и няколко хвалипръцковски думички, да се самопохваля — нещо за което така рядко имаме поводи в този ни напрегнат живот. Тия текстове — от началото на книгата, до тук, съм писал по различно време, безброй пъти препрочитал, поправял, зачерквал, добавял. Иска ми се да добавя и сега няколко реда. Сега е нощта на двайсет и шести септември, две хиляди и седма година. На същата дата, през месец март, с Милена бяхме под същия асмалък в Двора на Бай Димитър Чорбаджийски — Чудомир. Къщата му сега е Музей Чудомир. Казанлъчани много си го тачат и на негово име са кръстили двуседмични културни тържества с всенародно участие. Казах — капризите на Съдбата ни лашкат по синусоидата си — ту лошотии ни се стоварват, ту някой слънчев лъч, макар и рядко, огрява напъните ни да сътворим нещо. Ту — сивотата на ежедневието се опитва да ни обезличи — не и се даваме, де. Такъв един слънчев лъч, изневиделица подслади наближаващите ми седемдесет години. Жури към Фондация Сатирик, ме номинирало, заедно с още девет автора, за тазгодишен носител на наградата Чудомир, трийсет и девети по номерация, от създаването на тази награда. Поводът — разказът ми „Плацебо“, отпечатан в Стършел, миналият октомври.
Като рзбрах, че професор Боян Биолчев е председател на журито, в тесен кръг се пошегувах (за да прикрия и смущението си; нали не всеки ден ни се случват такива неща, не съм обръгнал), че професорът е с обратна захапка и няма да ме огрее. После научих, че той най-много е лобирал за мене. Я — каква хубава захапка имал той, значи!
Нагълтах се с тройна доза обезболителни — диклофенак дуо и милгама — да мога да издържа на болките от трите дискови хернии и коксартрозестите ми стави и пришпорих Ровъра, застоял се дълго под прозореца ми. Реших и аз да се отсрамя и взех като Ответен удар, да подаря на казанлъчани една от добрите си картини.
Те — добрите неща не стават добри на сто процента. Предните дни бях изпил, не можах да откажа чаша ледено газирано вино — Албена; хем не обичам сладникави вина от такъв тип, но така се наложи, повод някакъв и гласът ми изчезна. Не ми беше за първи път, след едно разраняване от тръбата на анестезиолог, като ме приспивал и сега продължи месеци наред. На тържеството бях безмълвен. Написах едни нескопосани думички да ги прочете Главният редактор на Стършел — Михаил Вешим; той пък си забравил очилата и в полутъмния салон нищо не се четеше. Малко преди това журналистът Петър Марчев се опита да изстиска интервю, притиснал ме в един ъгъл с едно лепено с тиксо магнетофонче; аз се напъвам да изкарам звук; той уж записва — излезе в Интернет и в тяхния вестник един материал, сякаш от онази игра на телефонче; дето всеки шепне по веригата и накрая не можеш позна кое какво е. Така хората „научиха“, че съм роден 1932 година, а не 1939; хайде — това нищо; ами, че съм бил четиридесет и пет години художник в Русенската опера, а те са само около шест… кой може да издържи в опера толкова години…, че съм имал ранчо и лозе в Америка — ужас, сега ще плъзнат рекетьори… дано да мине за своего рода хумор… и други подобни. Стършелът Йордан Попов от името на Фондация Сатирик ми връчи плик с паричен еквивалент на наградата и с тъга каза, че по времето когато той получил тази награда, била само сто лева, а сега е десет пъти по-голяма! Късмет, все пак!
Изобщо — дето викам, един слънчев лъч за изтерзаните ми последни месеци и години ходене по болници. Сега да се върна към музейните ми истории отпреди половин век…
Впрочем…
Къде забих из музейните си патила. Ще излезе, че сякаш само с музеи съм се занимавал; но как да прескоча музейните сбирки на Светлоструй в Щръклево, битовата в Копривец; автомобилната в ДАП; големият музей за Освободителната — в Бяла… то там е цяла епопея!
За всичките — работа не за сам човек; привличах колеги, за жалост — вече не всред живите.
Нещо като началство, трябваше да възложа на колеги да отупат спешно музей Тома Кърджиев. Спрях се на Георги Дечев, син на Виолета Дечева, повече от секретарка в СБХ в София; хем да го контролира. Прясно завършил още по-прясната специалност — дизайн. Млад, амбициозен, талантлив! Си мисля! Отворих си рана на едно място! Оказа се безпомощен. Натресе ми някой си Мънев от Сливен, нахакан, арогантен, самовлюбен пишман гений! Безотговорен, а врмето лети — аз ще съм виновен! Подхвърлих им идеи и начин за осъществяването им; конкретно — да освежат художествената страна с месингови пана, с ецвани, т.е. дълбани с киселина, автентични старинни фотографии. Одобриха проектите, ами кой да им ги изпълни, щото те като кокони… само могат хонорари да получават. И — поговорката: Тарикат носи вода на баламите! Главният художник на Окръжния съвет, т.е. аз — уреждам и снабдявам от разни заводи (просия, фактуриране, ходене по канцеларии и складове), в онова нямане — азотна киселина и месинг. Лично ги пренасям на ръце и с личен превоз; намирам им пенсиониран даскал химик да ги ецва; моля ги едва ли не на колене, да дойдат в Русе, да си завършат обекта навреме. Скъсаха ми нервите.