Шарен свят заварва след Освобождението академик Бай Иречек в Русе и пише най-прилежно:
— … 26 156 жители; от тях 11 342 са българи, 10252 турци, 1943 испански евреи, 841 арменци; останалите са румънци, гърци и други чужденци. В града — разбит от бомби и с изгорели сгради — спомен от братушките, бият в очи безбройни молдовански и на немски евреи дюкяни, невиждани по България; из чаршията арменски надписи като глаголица…
Инък улиците и хората изглеждат доста прилично, щото на 20 февруари 1878 година, с влизането на руските войски, жителите от доскорошната столица на Дунавския вилает захвърлят фесовете и за часове изкупуват от магазина на Василчо Радев всички калпаци и европейски шапки. Символика, срязваща две исторически епохи и добила бързо конкретика: широки улици заменят кривите сокаци; магазини и казина никнат като гъби след дъжд, вместо чаршийските дюкяни и кафенета; европейски архитекти градят барокови домове, банки, фабрики и гимназии. Префасонират се облеклото, вкусовете, оценките, възможностите, манталитетът. Вилаетският Русчук — необратимо се превръща в Русе, най-големият, най-европейският и най-значимият град в Княжеството.
Ако малко-отмалко префасонираме познатата максима на „Който е оцелял, значи се е смял.“, можем да дочуем какъв разноезичен смях е бълбукал по виенските павета и осветените с електрика улици, от чаршафосаните файтони и сепаретата на кафе-шантаните, с мирис на елегантни дами, френски коняци и египетски папироси. И тогава вехти, но повтаряни с удоволствие са вицовете за Киркор и Гарабед, Моше и Такохи, Настрадин Ходжа и Хитър Петър; за Фриц и Дойчо, за Иванушка Дурачок, Чичо Сам и Джон Бул…
Червената мелница смля физически, но не и духовно част от изворите, а мракобесното време роди най-свежите и най-острите вицове, претенденти за престижната Златна решетка!
Русенският филтър, посреща вицовите постъпления още преди митническите и други проверки от Дунавмост, Разпределителна, Речна и Аеро гари и прочие апокрифни източници и стоката прошнурована и пронумерована — поема към УСМИВКАТА!
„Пази Боже сляпо да прогледа“, рекли русенци по повод на изселилите се след девети 30 000 свои съграждани в София, на които първата грижа била да си основат клуб и новите столични другарки заклеймили бившите си съгражданки — как можело в Русе да ходят още с буржоазни шапки и капели! Голям скандал!
Някъде на тавана трябва да са шапките на мама; сещам се в кой сандък са. Какво разнообразие, само… широкополи, засукани, пресукани периферии, с черешки и разни цветя. Контех се с тях. Слагах във вълнените си гети чуканчета от дървения строител, сякаш съм на танкови обувки, наметка от мъхестата кувертюра, капелата и — ето ти я мадам Помпадур! Лично тя!
Няма ли нещо по-приятно да превземе екрана на каквото било-билото ми; дето казват патили, че минавало като на филмова лента, когато душата се отделя от тялото.
Например — когато като хемингуейевия Старецът и морето ловях, привързан с автомобилни колани към нещо като зъболекарски стол, крилати акули в акваторията на Акапулко и моряк на корабчето ми беше абсолютния двойник на Парцалев; а може да е бил и лично той — добрият приятел на художниците — на чашка с добро сухо бяло вино.
Или когато любимото момиче, сгушено дълбоко в пазвата ми, ми прошепна свидното-свенливо-доверчиво-изгарящо: вземи ме!
Или — когато ми връчваха Гранд Прито в Унгария с прекомерно издут плик с петцифрена сума форинти, съпроводени от завистливия поглед на московския ми колега с многото звания пред името.
Или — когато ми подаваха, с интервал от четири години двете вързопчета — свидните ми чада, на рецепцията на родилното; бартерна сделка — бебе с мама срещу торта и букет за персонала.
Или — когато…
— Слушай, Мой човек! Аз съм Твоят Кошмар; поддържам ти искрицата живот след инфаркта. Каквото ти наредя, това ще ми бълнуваш! Важното е да те държа на нокти! Заспиш ли Оня сън, няма събуждане. Ще дежуря Нон-стоп, докато те преместят в Четвърто вътрешно за дозакърпване, че и после пак!
Знам ли докога; ясно?!
От ясно — по-ясно!
Я, тихо, да чуя… тик-така ли татковият часовник, вътре, в мене… не се чува; значи още работи!
Все още! До кога ли? Казва ли ти някой!